— И ако ме принудиш да си отида, ще трябва да се върна в участъка и да намеря ничии да докопам тоя кучи син, за да му счупя врата.
Колко странно, тази заплаха, изречена с равнодушен тон, звучеше двойно по-страховито, отколкото ако бе изкрещял насреща й.
— В такъв случай ще трябва да те задържа, додето не утихне жаждата за мъст. Всъщност вече съм добре — увери го тя, ала главата й все така лежеше сгушена на рамото му. — Това бе просто реакция на случилото се.
Ледената топка гняв в стомаха му отказваше да изчезне. Това трябва да бе собствената му реакция, с която предстоеше да се справи по-късно.
— Кръвта по дрехите може и да не е твоя, Рейчъл, ала раните са по твоето тяло.
Тя се смръщи и опипа страните си.
— Много ли съм зле?
— Господи — прихна той, — не знаех, че си толкова суетна.
Тя се изправи, отдръпна се колкото да може да го погледне в лицето.
— Това няма нищо общо със суетата. Имам среща утре сутринта и не държа да отговарям на куп безсмислени въпроси.
Той я хвана за брадичката, внимателно обърна главата й първо на едната, после на другата страна.
— Виж какво, аз поне от рани разбирам. Въпросите няма да избегнеш. А сега не мисли какво те чака утре. — С устни докосна натъртените места. — Имаш ли чай в пликчета? А мед?
— Трябва да имам. Защо питаш?
— Щом като отказваш да идеш в болница, ще трябва да се примириш с първата помощ по моя метод. — Вдигна я и я накара да седне, подпряна на възглавницата. На фона на пъстрия десен лицето й изглеждаше още по-бледо. — Не мърдай оттук.
Плачът беше я изтощил, тъй че тя не намери сили да спори. Пет минути по-късно, когато Зак се появи с чаша димящ чай, тя бе потънала в сън.
Събуди се гроги, в гърлото й гореше пожар. В стаята цареше полумрак и тишина, което я обърка. Тя се изправи иа лакти, видя, че завесите са спуснати. Беше завита с вълненото одеяло, изплетено от майка й.
С лек стон тя отхвърля завивката и се изправи. Не е зле, отбеляза с известно задоволство. Ние от рода Станисласки не се даваме така лесно.
Имаше чувството, че и балон вода не ще бъде достатъчен да угаси пожара в гърлото й. Разтърка очи и тръгна към кухнята. Ала насред път нададе писък, които раздра нараненото й гърло. Беше я уплашил Зак, приведен над печката.
— Какво правиш тук, дявол да те вземе? Мислех, че си си отишъл.
— Грешка. — Той разбърка съдържанието в канчето на печката, сетне се обърна и я погледна. Лицето й почти бе възвърнало естествения си цвят, безумният блясък в очите й бе изчезнал. Много по-дълго време щеше да е нужно, за да изчезнат белезите от раните. — Поръчах Рио да ни изпрати малко супа. Дали ще можеш да хапнеш?
— Сигурно. — Тя притисна с ръка стомаха си. Изпитваше неистов глад, ала не знаеше дали ще успее да преглътне. — Колко е часът?
— Някъде към три.
Трябва да съм спала близо два часа, каза си тя. Мисълта, че си е дремнала на канапето, додето Зак е шетал в кухнята едновременно я смути и трогна.
— Не беше нужно да оставаш.
— Знаеш ли, гърлото ти скоро ще се оправи, ако престанеш да говориш толкова много. Иди си на мястото и седни.
Стомахът й вече реагираше на вкусните аромати, затова тя го послуша. Дръпна пердетата и седна пред малката масичка до прозореца. С отвращение съблече повреденото си сако и го захвърли. Щом си хапне от супата на Рио, ще вземе душ и ще се преоблече.
Очевидно Зак се бе ориентирал кое къде е в кухнята, каза си Рейчъл, като го видя да носи таблата с купичка и чаша, от които се вдигаше пара.
— Благодаря. — Забеляза как погледът му се спира за кратко върху сакото, пламва, сетне се укротява.
— Прегледах плочите ти, докато спеше. — Стана му приятно, като чу колко спокойно звучи гласът му, макар че не бе преминало желанието да счупи нещо. Или някого. — Имаш ли нещо против да пусна някоя?
— Не, разбира се.
Тя зарея поглед в парата, заразбърква супата, додето от колоните не прозвуча старият албум на Би Би Кинг.
— Кой казва, че по нищо не си приличаме?
Доволна, че Зак не се кани да спомене зловещия инцидент, тя се усмихна.
— Откраднах го от Михаил. Неговият музикален вкус е твърде разностранен. — Щом Зак се настани срещу нея, тя поднесе към устните си лъжицата и преглътна. Въздъхна. Бульонът й подейства като балсам. — Супата е чудесна. Какво има в нея?
— Никога не питам. А Рио никога не казва.
— Ще трябва да измисля начин да го подкупя. Мама много би се зарадвала да има тази рецепта. — Рейчъл надигна чашата с чай. След първата глътка ококори очи.
— Нямаше мед — уведоми я Зак. — Обаче намерих бренди.
Тя отново отпи, този път по-предпазливо.
— Би трябвало да притъпи нервните окончания. Това е идеята. — Той се пресегна през масата и хвана ръката й. — По-добре ли се чувстваш?
— Доста по-добре. Наистина съжалявам, че неделята ти се провали.
— Не ме карай пак да ти казвам да млъкнеш.
Рейчъл леко се усмихна.
— Започвам да си мисля, че не си чак толкова лош, Мълдун.
— Май е трябвало по-рано да се сетя да ти донеса супа.
— Супата също помогна. — И тя поднесе лъжицата към устата си. — Важното е, че додето плачех на рамото ти ти ми помогна да превъзмогна чувството, че съм пълна идиотка.
— Причината бе напълно основателна. Да се правиш, че не ти пука, не винаги решава всички проблеми.
— Обикновено успявам. — Пое поредната глътка чай, подправен с бренди. — Не исках да се разкисвам пред Алекси. Бездруго твърде много се тревожи за мен. — Устните й се извиха в ъгълчетата. — Нали знаеш какво е по-малката ти сестра — или брат — да откаже да възприеме твоята гледна точка.
— Искаш да кажеш когато те докара дотам, че да ти се прииска да си удариш главата в стената. Да, това ми е познато.
— Независимо дали Алекси някога ще повярва, аз наистина мога сама да се оправям в живота. Ник също ще успее, когато му дойде времето.
— Няма нищо общо с онзи негодник, дето те нападна — кротко отбеляза Зак. — Никога няма да падне толкова ниско.
— Това се разбира от само себе си. — Рсйчъл бутна купата встрани. Този път тя хвана ръката му. — Не бива дори да си го помисляш. Чуй какво ще ти кажа. Вече две години ги наблюдавам. Някои са превъртели дотолкова, че за тях връщане назад няма. Като Ломес. Други са отчаяни и объркани, улицата ги е покварила, но има надежда за спасение. Работата с тях ме научи да разпознавам и тълкувам нюансите в поведението. Ник се чувства наранен, а и самочувствието му е паднало до нулата. Помъкнал се е с тая банда просто от потребността да се чувства част от някаква общност, каквато и да е тя. Сега има теб. Колкото и да се опитва да се откъсне, той иска да си близо до него. Има нужда от теб.
— Може би. Ако някога реши, че може да ми има доверие, промяната може и да настъпи. — До този момент сякаш не си бе давал сметка колко отговорен се чувства за съдбата на момчето. — Отказва да
