Заета със значката, удостоверяваща правото й на посещение, тя вдигна очи.
— Алекси. И теб са те спипали вкъщи, а?
— Така излиза. Мълдун, това ти ли си?
— Не си се излъгал. — Без да се смути, Зак отвърна на втренчения поглед и кимна. — Приятно ми е да се видим отново.
— Не съм чул да са прибрали ЛеБек.
— Не съм тук заради Ник. — Рейчъл бе доловила неприязън в агресивната стойка на брат си. Така той посрещаше всеки представител на мъжкия пол, когото видеше на по-малко от десет метра край сестра си. — Днес представлявам Виктор Ломес.
— Отрепка и половина. — А всъщност Алекси твърде малко се интересуваше от клиента на Рейчъл. По- скоро бе подразнен от присъствието на едрия ирландец, който носеше куфарчето й. — Вие двамата случайно ли се срещнахте?
— Не, Алекси. — Рейчъл грабна чашата кафе от ръката му. Макар да знаеше, че усилията й са напразни, тя го стрелна с предупредителен поглед. — Ние със Зак имахме други планове за този ден.
— Какви например?
— Каквито изобщо не ти влизат в работата. — Тя го целуна по бузата само за да успее да прошепне в ухото му: — Престани да ми досаждаш. — След което се извърна и се усмихна на Зак. — Сядай където намериш, Мълдун. Ще те почерпим с тая помия, дето минава за кафе. Както ти обещах, няма да трае много дълго.
— Свободен съм през целия ден — обяви той, като я проследи как се отдалечава към стаите за разпит. След което се обърна към Алекси. — Както виждам, май се готвиш да ме разпиташ?
На Алекси никак не му бе забавно, ала пръв бе започнал играта.
— Сядай, настанявай се. — Приятно му бе да седи зад бюрото си, додето Зак се наместваше на стола, в който обикновено се пържеха свидетелите. — Разказвай, Мълдун.
Без да бърза, Зак извади цигара. Предложи пакета и на полицая и невъзмутимо запали своята, когато Алекси отказа.
— Искаш да знаеш какво общо имам със сестра ти. — Замислено издуха дима. — Ако беше истински детектив щеше отдавна да се досетиш. Тя е красива и умна. Меко сърце, скрито под няколко пласта твърдоглавие. И всичко това в една твърде сексапилна обвивка. — Отново дръпна от цигарата и забеляза как събеседникът му присвива очи. — Ти какво, по мъжки ли искаш да говорим, или очакваш да ти кажа колко ми е интересно онова, с което се занимава.
— Предупреждавам те да внимаваш какво вършиш.
Зак прекрасно разбираше огромната му потребност да закриля любимата си сестра.
— Виж, Станисласки, ако поне малко познаваше Рейчъл, щеше да си наясно, че тя внимава най-много от всички ни. И никой, абсолютно никой не е в състояние да я принуди да извърши нещо, което тя самата не желае.
— И смяташ, че ти ще успееш?
— Ти какво, шегуваш ли се? — Усмивката на Зак бе тъй чистосърдечна, че Алекси неволно се отпусна. Няма мъж на земята който да е в състояние да разбере макар и една жена. Особено ако се случи умна жена. — Забеляза, че Алекси гледа през рамото му и се извърна. Униформен полицай избутваше пред себе си нисък жилест мъж с лъснало от пот лице. — Този ли е?
— Да, това е Ломес.
Зак издуха дима през стиснати зъби и пусна сочна ругатня. Ако не беше на работа, Алекси с удоволствие би сторил същото.
Седнала на масата, Рейчъл вдигна очи. Макар да бе представлявала Ломес последния път, когато го обвиниха в нападение, тя старателно преглеждаше досието.
— Е, Ломес, отново се срещаме, а?
— Сума време чакам, докато дойдеш. — Без да обръща внимание на полицая, той се стовари в стола. Ала издайническите струйки продължаваха да се стичат по лицето му. Очевидно срещата с посредника бе осуетена. Цели четиринайсет часа бе останал на сухо. — Тоя път донесе ли ми нещо за пафкане?
— Не. Благодаря, офицер. — Рейчъл изчака да остане насаме с клиента си, сетне опря ръце върху книжата. — Тоя път май си кандидат за голямата награда. Нападнал си шейсет и три годишна жена. Обадих се в болницата. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че са успели да овладеят критичното състояние.
Ломес сви рамене, малките му черни очички засвяткаха насреща й. Не можеше да застави ръцете си и за миг да се спрат. Взе да удря с пръсти по масата, краката отмерваха същия ритъм. Едва се сдържаше да не заблъска в ритъма на пълната лудост.
— Ако кротко ми беше подхвърлила чантата си, както й казах, нямаше да се наложи да използвам грубост, това ясно ли ти е?
Господи, повдигаше й се от този тип, наложи се дълго да си повтаря, че е обществен защитник. И колкото и отблъскваща фигура да представляваше Ломес, той бе част от това общество.
— Като вадиш нож срещу беззащитна жена, не очаквай да ти подарят ключа на града. По-скоро задълго ще те заключат. Дявол да те вземе, Ломес, та тя е носела дванайсет долара.
Устата му пресъхна, студена тръпка пробяга по тялото.
— Нищо нямаше да й стане да ми даде тия пари. А ти гледай да ме измъкнеш. Нали това ти е работата. — Беше повече от ясно, че стъпи ли отново на улицата, ще притисне някой друг бандит да му достави пари. — Цяла нощ прекарах в оная воняща килия.
— Обвинението е опит за убийство — заяви Рейчъл.
Ломес заудря влажните си длани в бедрата. Дори костите му надаваха неистов крясък.
— Не съм убил проклетата дърта кучка.
Рейчъл съжали, че е изпила кафето в чашата. Ако имаше поне глътка, щеше да отмие част от отвращението, надигнало се в устата й.
— Наръгал си я с нож, три пъти. Полицаят те е спипал по време на бягството… с нож в ръка, а и чантата на жертвата в добавка. Хванали са те на местопрестъплението, Ломес, а досието ти едва ли ще омилостиви съдията. Дългата ти биография включва нападение, нападение с побой, грабеж с взлом, две кражби…
— Списък не ми е притрябвал. Трябва ми гаранция.
— Малко вероятно е прокурорът да се съгласи за пускане под гаранция, а още по-малко вероятно е да набавиш сумата. Ще се постарая поне да смекчим обвинението в опит за убийство. Ще се признаеш за виновен…
— Виновен, друг път.
— Друг път няма да има — сряза го Рейчъл. — Няма да успееш да се измъкнеш, Ломес. Каквито и фокуси да направя, тоя път няма да ти се размине с краткосрочна присъда. Признаеш ли се за виновен за нападение със смъртоносно оръжие, има вероятност да склоня съдията на седем до десет години.
Едри капки пот избиха по челото, по устните на мъжа.
— Върви на майната си с твоите уговорки.
Рейчъл усещаше как се изпарява търпението й, затова рязко затвори папката с досието.
— По-леко няма да ти стане. Ако кротуваш, поне няма да прекараш следващите двайсет години в желязна клетка.
Мъжът насреща й изкрещя, сетне скочи и нанесе удара изневиделица. Събори я на пода и се хвърли отгоре й.
— Ще ме измъкнеш, ей! — Стисна я за гърлото в такъв изблик на безумие, че дори не усещаше ноктите й, забити в китката му. — Ще ме измъкнеш оттук, кучко, или ще те убия!
Отначало виждаше само лицето му, посивяло от безумна ярост. Сетне образът избледня, пред очите й заплуваха червени точици. Лишена от пристъпа на въздух, тя нанесе сляп удар, ръката й изтръпна, срещнала костта в основата на носа. Рукна кръв, ала хватката на гърлото й се стегна още по-здраво.
Бучене изпълни главата й, заглуши бесните ругатни, които се сипеха отгоре й. Червените точки избледняха до сиви и тя се предаде.
В някакъв момент преградата, спряла притока на въздух, изчезна и тя усети живителната въздушна струйка да си проправя път през парещата болка в гърлото. Някой викаше името й, глас, пълен с отчаяние, сетне я повдигнаха, притиснаха я към нечие тяло. Стори й се, че долавя мириса на море миг преди да потъне
