— Трябва скоро пак да се видим, но сега е време да се прибирам. Утре трябва да ставам рано.
— Окей. Ще ти се обадя.
Рейчъл объркано примига, усетила ръката му да обхваща тила й.
— О, Ник…
Устните му се впиха в нейните, горещи, настойчиви. Тя остана с отворени очи, разширени от изненадата, вдигна ръка, за да го отблъсне. Пръстите на тила й се стегнаха, слабото жилаво тяло се притисна в нейното, преди да успее да се отдръпне.
— Ник — повтори с укор.
— Няма нищо. — Той й се усмихна, прибра косата й зад ухото и този жест мигом извика образа на брат му в съзнанието й. — Ще ти се обадя.
После си тръгна… Всемогъщи Боже, та той крачеше като победител. Напълно объркана, тя най-сетне се озова пред вратата на асансьора.
Ама сега? Сега какво ще прави? Как можа да се държи толкова глупаво? Проклинайки доверчивата си наивност, тя тресна вратата на кабината. Само това липсваше. От толкова време търсеше начин да се сприятели с Ник, а той си е мислел…
Отказа се да формулира какви ще да са били тия мисли.
Без да сваля сакото си, тя взе да крачи напред-назад из жилището. Трябваше да има някакъв разумен дипломатичен начин да се справи със ситуацията, повтаряше си за стотен път. Момчето бе едва деветнайсетгодишно, за него това бе просто мимолетно увлечение, което тя тълкуваше погрешно.
Сетне си спомни пръстите, притиснали тила й, допира на устните, умелото движение, с което я бе притиснал.
Отново грешиш, напомни си Рейчъл и затвори очи. Случилото се съвсем не бе детинщина, а безпогрешна проява на желание у един зрял мъж. Тя се стовари в канапето и зарови ръце в косите си. Трябваше да го предусетиш, каза си. Да го предотвратиш, преди да се е случило. Много неща трябваше да предвидиш.
След двайсетина минути, преминали в тежки самообвинения, тя грабна телефона. Може и да бе затънала в подвижни пясъци, ала нямаше да бъде сама.
— „Спускай платната“.
— Искам да говоря с Мълдун — отсече Рейчъл и се намръщи, доловила смеха и бъбренето в слушалката. — На телефона е Рейчъл Станисласки.
— Ей сега. Теб търсят, Зак. Мацето се обажда.
Маце? — повтори наум Рейчъл и присви очи.
— Маце? — повтори на глас, щом Зак се обади.
— Виж, сладурче, аз не нося отговорност за мненията на барманите тук. — И отпи глътка минерална вода. — Значи най-сетне проумя, че не можеш дълго да страниш от мен.
— Стига, Мълдун. Трябва да поговорим. Днес.
Усмивката му се стопи и той прехвърли слушалката в другата си ръка.
— Някакъв проблем ли има?
— Нямаш представа колко си прав.
— Ник профуча преди няколко минути. Изглеждаше в чудесно настроение.
— Горе в апартамента ли е? — попита тя. — Гледай да не излиза оттам. Идвам веднага. — Затвори телефона преди да я засипал с въпроси.
Не стана точно както го бях планирал, рече си Зак, като се зае отново с питиетата. Беше намислил няколко дни да не предприема нищо, докато Рейчъл се укроти. По-скоро докато се изчерпи търпението й и тя сама го потърси.
По телефона не беше му се сторила нито самотна, нито копнееща. Звучеше по-скоро гневна като оса.
Вдигна очи към тавана и си представи обстановката в жилището горе. Очевидно проблемът бе свързан с Ник. Къде ли се бе скитал цяла вечер?
Каква ли каша бе забъркал този път? С половин ухо Зак изслуша поръчката за две бири, един коктейл „Маргарита“ с лед и черно кафе. Изобщо не беше предположил, че момчето може да загази тъй скоро. Ник изглеждаше спокоен и дори общителен, когато му се обади на излизане. Зак си спомни как отбеляза предстоящата среща едва ли не като точка в своя полза. А се беше и надявал да научи името на момичето… стига да прояви нужната тактичност.
Не смяташе, че на тия години Ник се нуждае от разяснения за птичките и пчеличките, но хранеше надежда, че ще успее да подхвърли нещо за отговорността, необходимостта от предпазни мерки и взаимно уважение.
Постоянна приятелка, постоянна работа, постоянно жилище. Като че ли всичко си идваше на мястото. И откъде-накъде точно сега…
Някакво раздвижване прекъсна мислите му и той вдигна очи. Рейчъл тъкмо влизаше, с пламнали от студа бузи, със святкащи очи. С бърза стъпка прекоси бара, съблече сакото си и остана по фин вълнен пуловер с цвета на отлежало бургундско и широко деколте, чиято мекота сякаш обещаваше да разкрие изящните й гърди. Пуловерът се оказа блузон, леко надиплен над черния клин, обгърнал плътно дългите стройни крака.
Зак щракна със зъби да не би да му падне ченето от удивление.
Тя спря пред бара само колкото да му се облещи.
— Отиваме в кабинета ти. — И без да дочака отговор тръгна нататък.
— Гледай ти… — Лола проследи как Рейчъл отвори вътрешната врата, след което я затвори с трясък. — Дамата май е намислила нещо.
— Сигурно. — Зак постави последната чаша върху таблата на Лола. Колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да отгатне какво го чака. — Ако Ник слезе, кажи му, че… че съм зает.
— Ти си шефът.
— Точно така. — И смяташе скоро това да стане ясно на всички. Заобиколи бара, пое дълбоко дъх да му се проясни мозъка и влезе в кабинета си.
Рейчъл бе захвърлила сакото и чантата си и крачеше напред-назад в тясното пространство. Когато вратата се отвори, тя спря, отметна коса и го прониза с убийствен поглед.
— Никога ли не разговаряш с него? — попита тя. — Никога ли не правиш макар и нищожно усилие да разбереш какво се мотае в главата му? Що за настойник си ти в края на краищата?
— Какво означава това, по дяволите? — Зак възмутено разпери ръце. — Толкова дни не се обаждаш, а когато накрая се появи, от вратата започна да крещиш. Успокой топката, защитник, и си спомни, че не съм нито престъпник, нито свидетел на противната страна.
— Не смей да ми казваш, че трябва да се успокоя — сопна се Рейчъл. Добре се получи, тъкмо ще разсее угризенията и разочарованието си в пряк двубой. — Сега аз ще трябва да се разправям с него. А ти ако му беше истински брат, щеше да се досетиш. Можеше да ме предупредиш.
Все още неуверен в авторитета си на по-големия бряг, Зак избълва някаква ругатня. Рейчъл не му остана длъжна и той я тикна в близкия стол.
— Сега сядай и започни отначало. Доколкото разбрах, ще говорим за Ник.
— За Ник, разбира се. — Тя понечи да се изправи, ала Зак отново я бутна. — С теб няма какво друго да обсъждам.
— Този въпрос временно се отлага. Сега искам да знам какво е трябвало да предвидя, а и да те предупредя на всичкото отгоре?
— Ами че той… — Рейчъл заекна, неспособна да намери подходящите думи. — Че той е започнал да се отнася към мен като към жена.
— Че ти какво очакваше? Да те възприема като рибка в аквариум ли?
— Пак ти повтарям, той ме приема като жена — процеди Рейчъл. — Не съм ли достатъчно ясна?
Челото му рязко се сбърчи, сетне се отпусна и той посегна за цигара.
— Не ставай глупава, Рейчъл. Та той е на деветнайсет. Не казвам, че е сляп или че не е способен да оцени външността ти, но той си има момиче. И тази вечер се срещна с него.
