чашата до устните си. — Има и обеци. Изумруди във формата на сълза, както и камъкът в средата на долната редица.
— Измисли си го — подразни я Аманда.
— Не говори глупости! — Лайла се усмихна на Кейти — Нали не съм?
— Не, не си — Кейти погледна леля си. — Какво значи всичко това?
— Не съм съвсем сигурна, ала мисля, че огърлицата е все още важна за Бианка. След смъртта й никой повече не я видял. Някои смятат, че Фъргюс я е хвърлил в морето.
— За нищо на света — рече уверено Лайла. — Старецът не би хвърлил и две парички в морето, та камо ли изумруди.
— Добре, де! — Коко не обичаше да се говори лошо за дядо й, но трябваше да се съгласи. — Наистина не беше в характера му. Дядо беше стиснат, цепеше стотинката на две.
— Е, и какво станало с огърлицата? — настояваше Аманда.
— Там е работата, че никой не знае. Бавачката на татко му казала, че Бианка искала да напусне Фъргюс и приготвила една кутия, която тя наричала кутията със съкровищата. Там сложила всичко най-скъпо.
— Ала вместо това умряла — прошепна Кейти.
— Да. Легендата казва, че това съкровище, тази кутия, е скрита някъде из къщата.
— В нашата къща? — Сузана направо зяпна. — Нима мислиш, че тук има скрито съкровище цели… осемдесет години и никой не го е намерил?
— Къщата е много голяма. Може да го е заровила сред розите.
— Ако изобщо са съществували — продума Аманда.
— Съществували са — Лайла кимна с глава към Кейти. — И освен това мисля, че Бианка е решила, че е дошло време да ги намерим.
Всички заговориха в един глас. Около масата се вдигна такава невероятна врява от аргументи и предположения, че Трентън не издържа.
— Дами! Дами! Моля ви! — намеси се той. — Знам, че това е лично семейна работа, но тъй като бях поканен да присъствам на този… експеримент, се чувствам задължен да внеса малко спокойствие и разум. Легендите много често са преувеличени и не отговарят на истината. Ако тази огърлица наистина е съществувала, не е ли по-вероятно Фъргюс да я е продал след смъртта на жена си?
— Не е могъл да я продаде, защото не е могъл да я намери — възрази му Лайла.
— Нима някоя от вас наистина мисли, че прабаба ви е заровила огърлицата сред розите или я е напъхала зад някой камък? — един поглед по лицата им му потвърди, че точно това мислят. Трент поклати глава. — Тези приказки са по-подходящи за Алекс и Джени, не за големи жени като вас… — Той скръсти ръце. — Вие дори не знаете съществувала ли е изобщо подобна огърлица.
— Но аз я видях! — извика Кейти и се почувства глупаво.
— Ти си въобрази, че я виждаш — поправи я Трент. — Помисли за това. Преди няколко минути шест разумни човека седяха около масата, като се държаха за ръце и викаха духове. Е, няма нищо лошо в салонните игри, ала за някой, който наистина вярва в отвъдното… — Той спря, защото, трябваше да си признае, че също бе почувствал нещо странно и необяснимо.
— Защо циничните, практични и трезвомислещи мъже са толкова привлекателни? — Лайла стана и отвори едно от чекмеджетата на бюфета, откъдето извади лист и молив. Наведе се до Кейти и започна да рисува. — Уважавам мнението ти, Трент, но въпросът не е само в това, дали огърлицата съществува. Сигурна съм, че съществува.
— Само защото бавачката разказвала на Итън приказки за приспиване?
Тя му се усмихна.
— Не. Защото е съществувала Бианка — Лайла подаде листа на Кейти. — Това ли видя преди малко, сестричке?
Лайла бе небрежен художник. Ала бе успяла да нарисува груба скица на огърлица от два реда шлифовани, обработени изумруди, обградени от блестящи диаманти. В средата на долния ред висеше голям камък с формата на сълза.
— Да — Кейти прекара пръст по листа. — Точно същото.
Трент взе и разгледа рисунката. Ако огърлицата наистина съществуваше и скицата на Лайла отговаряше поне малко на истината, това нещо би струвало цяло състояние.
— О, Боже! — едва прошепна леля Коко, когато рисунката стигна до нея. — О, Боже!
— Мисля, че Трент има право — Аманда хвърли бегъл поглед на рисунката и я предаде на Сузана. — Трудно ще проверим къщата камък по камък, дори и да искаме. Въпреки че паранормалното ни дава знак, преди всичко трябва да сме абсолютно, ама абсолютно сигурни, — погледна тя сестра си Лайла, — че огърлицата съществува. Дори преди осемдесет години подобна скъпоценност е струвала невероятно много пари. Трябва да има нещо записано, някъде трябва да е отбелязано. Ако флуидите на Лайла са я подвели и предчувствията й са грешни, ако огърлицата е била продадена, това сигурно е записано някъде.
И отново настана невъобразима врява.
— Говориш точно като стара циганка!
— Това значи, че ще трябва да прекараме неделята, преравяйки цяла планина от хартии.
— Само неделята ли?
Кейти дори не се опита да заспи. Зави се с топлия си фланелен халат и тръгна към стаята на Трент. Из цялата къща се носеха звуци. От стаята на Аманда идеше мърморенето на късните новини. От стаята на Лайла — ръкопляскането на зрителите на някакво забавно предаване.
Без да се замисли, тя почука на вратата и зачака да й отвори.
Когато той застана пред нея с разкопчана риза и замъглени от съня очи, за миг почувства безпокойство.
— Кейти?
— Трябва да говоря с теб. Може ли да вляза?
Тя хвърли поглед към леглото и после пак към него.
— Може би ще е по-добре да изчакаме до утре? — предложи нерешително Трент. Как да се държи възпитано, когато дори с този развлечен халат изглеждаше така възбуждащо!
— Не съм сигурна, че ще мога да чакам до утре.
Възлите в стомаха му се стегнаха.
— Добре тогава.
Колкото по-скоро се обясняха, толкова по-добре. Поне така се надяваше. Той я пусна да влезе и затвори вратата.
— Ще седнеш ли?
— Прекалено нервна съм — Кейти отиде до прозореца. — Спря да вали. По-добре. Сузана се притесняваше за цветята си. На този остров пролетта винаги е била така непредсказуема. — Тя прекара ръка през косите си и се обърна. — Нуждая се от празни приказки и не мога да се понасям за това. — Въздъхна дълбоко. — Трент, трябва да знам какво мислиш за тази вечер. Честно.
— За тази вечер ли?
— Да, за сеанса — Кейти разтърка слепоочията си. — Господи, чувствам се като идиот, само като произнасям тази дума. Но наистина нещо се случи. — Тя протегна ръце към него в очакване. — Аз съм много земна, много прагматична. Лайла единствена вярва истински в цялата тази глупост. Ала сега… Трент, трябва да знам. Ти почувства ли нещо?
— Не знам какво имаш пред вид. Почувствах се наистина глупаво на няколко пъти.
— Моля те! — Кейти стисна ръцете му. — Бъди искрен. Кажи ми! Много е важно!
Но нали точно това си бе обещал да направи!
— Добре, Кейти. Кажи ми ти какво почувства!
— Стана студено. Сетне сякаш някой… или нещо застана зад нас двамата. Беше изненадващо, ала не беше страшно. Ние си държахме ръцете, както сега. И тогава…
Тя го чакаше да продължи, да потвърди казаното. Големите зелени очи настояваха, изискваха.
— Почувствах как някой слага ръката си върху нашите две ръце — довърши вместо нея той.
— Да — Кейти затвори очи и притисна ръката му към устните си. — Точно така.
