съм разсеяна или колко често ходя до скалите, или колко дълго време седя в кулата, сама с мечтите си. Изглежда, че не.
Тук са Гримбаумови, и Макалистърови, и Прентисови. Всички, които прекарват лятото на острова и за които Фъргюс смята, че трябва да бъдат поканени. Балната зала е потънала в рози и гардении. Фъргюс нае оркестър чак от Ню Йорк. Музиката наистина е хубава. Сара Макалистър май пи повече шампанско. Смехът й започна да ми лази по нервите, доста преди да бъде сервирана вечерята.
Новата рокля ми стои много добре. Получих много комплименти. А когато танцувах с Айра Гринбаум, очите му не се откъснаха от изумрудите. Тежат като окови на шията ми.
О, колко съм нещастна! И колко съм неблагодарна. Те са красиви и са мои, защото Итън е мой.
По време на вечерта се измъкнах до детската стая да видя децата, въпреки че знам колко е предана бавачката. Итън се събуди и полузаспал ме помоли да му дам малко кейк. Когато спи, прилича на ангел. И той, и моите сладки бебета. Обичам ги толкова много, толкова силно, че се чудя защо сърцето ми не може поне мъничко да обича и мъжа, който им е баща!
Вината сигурно е моя. Сигурно. Когато ги целунах за лека нощ и се върнах отново в коридора, исках, вместо да отида в балната зала и да танцувам, да изтичам при скалите. Да застана там, с вятъра в косите си и мириса на море около мен. Той дали щеше да дойде? Дали щеше да застане мълчаливо в сенките, без да говори, без да диша?
Не отидох на скалите. Моят съпруг е моето задължение. Затова отидох при него. Танцувах с него, а сърцето ми бе студено като камъните, които тежаха на шията ми. Дори му се усмихвах, докато ме хвалеше за домакинските ми способности. Ръката му на кръста ми бе толкова чужда и в същото време собственическа. Докато танцувахме, очите му шареха из стаята. Сякаш искаше да се увери, че гостите му наистина са впечатлени.
Колко добре познавам мъжа, за когото съм омъжена! Всичко това за него има значение, а за мен никакво! Исках да извикам: «Фъргюс, погледни ме! Погледни ме и виж! Накарай ме да те обичам! Страхът и уважението не са достатъчни. Накарай ме да те обичам така, че никога повече да не поискам да отида при скалите и при онова, което ме очаква там!»
Ала не извиках нищо. Когато той ми каза, че трябва да танцувам със Сесил Бъркли, промърморих тихо, че съм съгласна.
Музиката вече не свири, лампите са угасени. Чудя се кога ще видя отново Кристиян. Чудя се какво ли ще стане с мен.“
Седма глава
Кейти седеше с кръстосани крака сред море от листове. Задачата й беше, колкото и да й бе неприятно, да прегледа всички бележки, рецепти, хартийки и какви ли не други боклуци, които извадиха от кутиите с надпис „Разни“. До нея, пред масичката за карти, седеше Аманда с още няколко кутии в краката си. Беше прибрала косата си, а очилата за четене непрекъснато се плъзгаха по носа й. Внимателно преглеждаше всяка хартийка, преди да я остави на купчинките край себе си.
— Това трябваше да се направи преди десетилетия — обади се тя.
— Искаш да кажеш, да се изхвърли преди десетилетия.
— Не — Аманда намести очилата си. — Някои са направо удивителни и определено заслужават да бъдат запазени. Макар че трупането на хартии в кутии и чекмеджета според мен не е точно начинът да се запази семейната история.
— Нима рецептата за сладко от цариградско грозде представлява част от семейната история?
— За леля Коко — да. И отива в кутията с надпис „меню“.
Кейти се размърда и размаха ръка, за да разпръсне праха, който вдигна във въздуха.
— А къде отива сметката за шест чифта бели детски ръкавици и син копринен чадър?
— В купчината „сметки“, с дата. А, виж, това е нещо интересно. Бележка от учителя на леля Коко. Цитирам: „Кордилия е изключително общително дете. Обаче има навика да си фантазира и никога не довършва докрай зададените й задачи.“
— Това се казва новина! — Кейти размърда изтръпналите си крайници и завъртя няколко пъти глава. Зад гърба й слънцето се промъкваше през зацапаното стъкло на стаята, която използваха за склад. С въздишка тя се подпря на колене и лакти и се загледа в слънчевите лъчи, в които танцуваха прашинките.
— Къде, по дяволите, е Лайла? — нетърпелива както винаги, Аманда потропа с крак. — Сузана заведе децата на разходка, но Лайла трябваше да е тук.
— Ще дойде — промърмори Кейти.
— Да, когато всичко вече е свършено — като зарови ръка в нова купчина, Аманда кихна два пъти. — Е, това е най-мръсният боклук, в който съм се ровила някога.
— Всичко се напрашва, ако стои дълго време.
— Имам пред вид наистина мръсно. Слушай например едно шеговито стихче от прачичо ни Шин. „Имало една дама от Финикс с гърди като дини. Те…“ Както и да е, няма значение. Ще трябва да направим папка с надпис „Порно“ — понеже Кейти не каза нищо, тя погледна сестра си, която все още наблюдаваше играта на прашинките. — Ти добре ли си, скъпа?
— А, какво? О, да, добре съм.
— Изглеждаш така, сякаш не си се наспала.
Кейти само сви рамене и отново се зарови в хартиите.
— Сеансът ме разстрои.
— Не се изненадвам — нацупи се Аманда, преглеждайки рецептите. — Не ги разбирам тези работи. Кулата на Бианка е нещо друго. Струва ми се, че всички почувствахме нещо. Нещо необичайно. Ала си мисля, че стана така, защото знаем, че Бианка се е хвърлила от прозореца. Затова снощи… — Потръпна при спомена. — Вярвам ти, че си видяла нещо. Усетила си го.
— А аз знам, че огърлицата съществува — отвърна Кейти.
— Ще се съглася с теб, когато имам доказателство в ръцете си, например разписка.
— Съществувала е и още съществува. Но едва ли ще я видим, ако е била заложена или хвърлена в морето. Може да звучи глупаво, ала знам, че Бианка иска да я намерим.
— Наистина звучи глупаво — с въздишка Аманда се облегна в скърцащия стол. — И което е още по- глупаво, и аз мисля същото. Само се надявам никой в хотела да не разбере как съм прекарала свободния си ден. В търсене на скрито съкровище, защото някоя си моя отдавна умряла прабаба ми го е подсказала по време на спиритически сеанс. Ужас! О, мили Боже! — възкликна тя с променен глас.
— Намери ли нещо? — извика и скочи Кейти.
— Някакъв стар дневник, от 1912 година. Мастилото е избеляло, но почеркът е хубав, определено женски. Сигурно е на Бианка. Виж. „Да изпратя покани“. Има и списък на гостите. Аха, някакво парти. „Прентисови“ — Аманда свали очилата си. — Обзалагам се, че са от „Прентис хауз“. Една от вилите, която е изгоряла напълно през 1947 година.
— „Да говоря с градинаря за розите“ — продължи да чете Кейти, надвесена през рамото й. — „Да изгладя златистата си бална рокля. Да видя Кристиян в три следобед.“ Кристиян? — повтори тя и сложи ръка на рамото на сестра си. — Дали не е нейният художник?
— И аз знам колкото теб — Аманда бързо намести пак очилата на носа си. — Я виж това! „Да затегна закопчалката на огърлицата.“ Това трябва да е нашата, с изумрудите.
— Точно така.
— Ала все още не сме намерили нищо конкретно.
Кейти погледна уморено разхвърляните по пода листове.
— Какви са шансовете ни?
Дори организационният талант на Аманда вече издишаше.
— Подобряват се с всяко изпразнено чекмедже и кутия.
— Манди… — Кейти приседна на пода до нея. — Нямаме време.
— Та ние сме търсили само няколко часа!
— Нямам това пред вид — тя сложи глава на бедрото на сестра си. — Дори да открием указание, ще
