Трент се върна в стаята си. Носеше в куфарчето си документи, да ги прегледа, докато се мотае тук. Седна на олющеното бюро и отвори папката.
Минаха десет минути и той установи, за своя голяма изненада, че гледа през прозореца, без да е отгърнал дори един лист. Тръсна глава, взе молива и си каза, че е време да се съсредоточи.
Успя да прочете първия ред, дори първия параграф. Три минути.
Не, не ставаше! Хвърли ядосано молива и закрачи нервно из стаята.
Смешна работа! Беше работил в хотелски стаи по целия свят. Никога и при никакви обстоятелства не беше се разсейвал. Защо тук да не можеше? Беше както навсякъде — стени, под, таван. Бюрото, макар и старо, бе удобно. Можеше дори да запали камината, за да стане по-уютно. И по-топло. Така де, наистина се нуждаеше от повече топлина след прекараните минути с двете сестри в склада за вехтории.
Нямаше причина да не седне спокойно и да свърши някоя и друга полезна работа за час-два.
Спомняше си съвсем ясно колко хубава беше Кейти, когато влезе снощи в стаята му със сивия си фланелен халат и боси крака. Спомняше си как блестяха очите й, застанала точно тук, където сега стоеше той. Намръщи се и усети болка от лявата страна. Това беше нещо ново. Досега не беше го боляло сърцето. Глава да, но сърце, никога.
Споменът за това как се гушна в прегръдката му, го разтрепери. А как миришеше само! А вкусът й! Защо дъхът му спираше и главата му се въртеше само при мисълта за нея? Чувстваше се виновен, това е! Беше я наранил, беше я обидил, така, както никога досега не бе обиждал жена. Няма значение колко студена беше днес, колко безразлична. Заслужаваше си го, копелето му с копеле!
Знаеше, че това чувство за вина още дълго щеше да живее в него.
Може би трябваше да поговори с нея. Тръгна, ала преди да отвори вратата, спря. Това щеше само да усложни нещата. Ако изобщо можеше да станат по-лоши. Само защото искаше да облекчи собствената си вина, не трябваше да я поставя в още по-неудобно положение.
Тя се справяше по-добре, отколкото предполагаше. Беше силна и определено жилава. Горда. И нежна. Споменът изплува в главата му.
Топла. Неописуемо красива.
Трент отново закрачи из стаята. Щеше да е по-умно от негова страна, ако мислеше повече за къщата, отколкото за обитателките й.
Тези няколко дни, които прекара тук, може да причиниха известен катаклизъм, но поне имаше достатъчно време и възможност да състави плана си за действие. Отвътре. Имаше възможността да почувства настроението, историята на къщата, излъчването й. Ако можеше да седне за малко, би могъл да оформи идеите и мислите си поточно. Опита отново. Безнадеждно. В мига, в който взе молива, главата му се изпразни. Чувстваше се като затворник. Трябваше му свеж въздух. Трябваше да излезе навън. Грабна сакото си и направи нещо, което не бе правил от години. Отиде на разходка.
Следвайки инстинкта си, той се упъти към скалите. Надолу, по неравната поляна, покрай лъкатушещата каменна стена. Право към морето. Въздухът бе студен, хапеше. Сякаш пролетта бе решила да запретне шарените си поли и да се прибере обратно. Небето бе сиво и мрачно, само няколко късчета синьо се мъчеха да пробият облаците. Дивите цветя, достатъчно смели да си пробият път между скалите, сега зъзнеха на вятъра.
Трент вървеше с ръце в джобовете и наведена глава. Не изпадаше често в депресия, така че бе твърдо решен да я прогони. Когато се обърна назад, видя само кулите на замъка. Отново се упъти към морето. И кой знае защо там му се привидя силуета на непознатия художник, рисувал тук преди десетилетия.
Гледката бе зашеметяваща. Оставяше човек без дъх. Това бе единствената дума, с която можеше да я опише. Скалите се спускаха стръмно надолу, розови и сиви, където ги блъскаше вятърът, черни, където вълните ги обливаха и неохотно се връщаха обратно. Бели капчици пяна, като дантела, се носеха по повърхността и изчезваха в черната вода.
Кълбета мъгла се стелеха на талази, а въздухът миришеше на влага и дъжд.
Трябваше да бъде потискащо. А беше впечатляващо.
О, как искаше тя да бъде до него! Да бъде тук, сега, в този миг, преди вятърът да е спрял и всичко да се е променило. Сигурно щеше да се усмихва, помисли си той. Да се смее, докато се протяга на вятъра и подлага лицето си на ласките му. Ако беше тук, сигурно нямаше да се чувства толкова самотен. Толкова дяволски самотен!
Някакво предчувствие го накара да се обърне. Беше сигурен, че ще я види как върви насам. Не. Нямаше никой, само голите скали и вятърът. Ала чувството за нечие присъствие остана. Толкова реално, че можеше да го назове.
Трент беше чувствен, но разумен човек. Знаеше, че е сам. И в същото време знаеше, че има някой. Някой, който чакаше.
Наблюдаваше го. За миг беше сигурен, можеше да се закълне, че долавя слабия, почти неуловим аромат на орлови нокти.
Въобразявам си, реши той, ала ръката му не бе съвсем сигурна, когато отмести кичура, паднал на очите му.
Тогава чу плача. Целият изтръпна, когато долови тъжното, тихо, но явно неутешимо ридание, донесено от вятъра. Идваше и си отиваше на талази, на приливи, като морето. Нещо в стомаха му се сви на топка.
Почувства истинска болка, макар че здравият разум му казваше, че не може да чува нищо.
Какво става, зачуди се Трент. Какви номера му играеше въображението? Звукът бе толкова реален, толкова истински! По дяволите! Не беше халюцинация. Бавно слезе няколко крачки надолу по скалите.
— Има ли някой? — извика тихо, когато риданието отново долетя и отлетя с порива на вятъра. Забърза внимателно надолу.
Кръвта блъскаше в слепоочията му. Под краката му се посипаха камъни и с грохот паднаха в морето. Звукът им го върна в действителността.
Какво, за Бога, ставаше тук! Какво правеше той? Търчеше по скалите като луд, в преследване на духове? Вдигна ръка и с учудване установи, че дланта му е потна, въпреки студения вятър. Единственото, което чуваше сега, бе лудия тътен на сърцето си. Успя да си наложи да спре и да успокои дишането си. Огледа се, в търсенето на нещо реално.
Тъкмо си бе тръгнал обратно, когато пак чу звука. Някой ридаеше. Не, по-точно хлипаше или скимтеше. Чуваше се съвсем ясно, точно под краката му. Трент се наведе и започна да се промъква.
О, Боже, то беше толкова нещастно!
Малко черно кученце, не по-голямо от мъхава детска топка. Обзе го облекчение, което го накара да се разсмее на глас. Все пак, не беше полудял. Когато пристъпи, животинчето се опита да избяга, ала просто нямаше накъде. Уплашените му очички не се откъсваха от него.
— Лошо време, а, приятелче? Как си попаднал тук?
Трент внимателно посегна, готов да отдръпне ръка, ако кутрето се опита да го захапе. То обаче се гушна в него.
— Добре, добре, мъниче. Отпусни се. Нищо лошо няма да ти направя.
Погали кученцето между ушите. То все още трепереше, но доверчиво близна с език ръката му.
— Май вече се чувстваш по-добре, а?
Той въздъхна, докато го галеше.
— Е, и аз също. Защо не се върнем вкъщи? Взе кученцето и го скри в якето си, докато се катереше обратно нагоре. Преполови пътя, спря и погледна назад. Когато видя откъде бе прибрал малкото животинче, осъзна, че е било невъзможно да чуе скимтенето му от мястото, където бе стоял. Разстоянието бе много голямо, а и воят на вятъра бе оглушителен. Не би могъл да чува нищо. Ала… беше чул. Сигурен бе. И затова бе тръгнал надолу и бе намерил бедната загубена душичка.
— Какво, по дяволите, бе всичко това — промърмори Трент и, притиснал кученцето в пазвата си, тръгна към къщата. Чувстваше се абсолютно глупаво, когато прекоси поляната. Какво щеше да каже на домакините? Нещо от рода на: „Стори ми се… Счу ми се… Предположих… Реших да проверя и тръгнах по скалите. И вижте какво намерих.“
Не, не ставаше. Най-простото бе да вземе кученцето в колата и да го занесе в селото. Сигурно имаше кучкарник или добри хора да го приберат. Или можеше да влезе в някое антре и да го остави на пода. Не, не
