си.
— Бих искала да добавя нещо — намеси се Лайла, като се наведе напред. — Продаваме къщата и земята. Ала не и съдържанието й. Всичко, което е в нея.
— Не. Мебелите, вещите и личните ви неща си остават ваши.
— Включително и огърлицата — тя наклони глава. — Независимо дали ще я намерим, преди да напуснем или след това, огърлицата на Калхунови принадлежи на Калхунови. Искам това да се запише в договора, Трент. Ако по време на вашите ремонти тя изскочи отнякъде, принадлежи на нашето семейство.
— Добре — тази малка клауза щеше да побърка адвокатите му, но това си беше техен проблем. Нали за това им плащаше. — Ще направя необходимото да бъде записано в договора.
— Кулата на Бианка — тихо продължи Лайла, като се страхуваше гласът й да не се скърши. — Внимавай какво ще направиш с нея.
— Какво ще кажете за малко вино? — леля Коко стана, ръцете й трепереха. — Трябва да го полеем, нали?
— Извинявайте… — Кейти стана бавно, налагайки си с огромно усилие да не побегне. — Ако сме свършили, искам да си отида. Изморена съм.
Трент понечи да тръгне след нея, ала Сузана го спря.
— Не мисля, че е много умно точно сега. Ще отида аз.
Кейти излезе на терасата и остави на студения вятър да изсуши сълзите й. Искаше й се да има страшна буря, толкова силна, безмилостна и разрушителна като бурята, която бушуваше в душата й.
Като блъскаше с юмрук по стената, тя прокле деня, в който срещна Трент. Той не успя да вземе любовта й, но взе дома й. Разбира се, ако бе успял с първото, никога нямаше да получи второто.
— Кейти… — Сузана пристъпи до нея и я прегърна. — Студено е. Защо не влезем вътре?
— Тук ми е добре.
— Не, не е — тя притисна сестра си още по-плътно.
— Той дори не осъзнава какво значи тази къща. — Кейти остави сълзите си да текат на воля. — Той не може да разбере. И не иска.
— Може би. Може би никой не може, освен нас. Ала това не е негова грешка. Не бива да го обвиняваме, че не сме в състояние да задържим къщата — Сузана погледна към градините, които толкова обичаше, после към скалите, които винаги я привличаха. — Веднъж си отидох оттук. Сякаш беше преди сто години, а са минали само седем. Почти осем. — Въздъхна. — Мислех, че бе най-щастливият ден в живота ми. Да напусна острова и да отида в новия си дом в Бостън.
— Не бива да говориш за това. Знам колко те боли.
— Не повече от другите. Аз бях влюбена, Кейти. Бях булка и бъдещето бе в ръцете ми, в шепата ми. Но когато се обърнах и видях кулите на Замъка зад себе си, се разплаках като бебе. Мислех си, че този път ще ми бъде по-лесно. — Сълзи напълниха очите й и тя ги затвори. — Какво има толкова в това място, което така ни държи и привлича?
— Знам, че ще си намерим друг дом — Кейти стисна пръстите на сестра си. — Знам, че всичко ще бъде наред, дори ще сме щастливи. Ала ужасно ме боли. И ти си права, не е виновен Трент. Но…
— Просто трябва да обвиняваш някого — усмихна се Сузана.
— Той ме обиди. Не искам да си го призная, обаче е така. Искам да мога да го обвиня, че ме накара да се влюбя в него. Ала това не е истина. Аз се влюбих сама.
— А той?
— Просто не се интересува от мен.
— Като виждам как те гледа, мисля, че грешиш.
— О, да, заинтересуван е — добави намусено Кейти. — Но любовта тук няма нищо общо. Много учтиво отказа да се възползва от мен, като изтъкна моята липса на опит, както го нарече.
— О, Боже! — Сузана отново потърси с поглед скалите. Знаеше, че да отхвърлиш някого болеше най- много. Беше най-острото острие, с което може да бъде наранен човек. — Не знам дали има някаква полза да го казвам, ала може би щеше да бъде по-различно, ако той не бе така… чувствен.
— Той е чувствен, разбира се — процеди Кейти през зъби. — И като чувствен и цивилизован човек, иска да бъдем приятели. Дори ме покани утре на вечеря, за да е сигурен, че няма да се залепя като лепка за него и ще може да се върне в Бостън напълно свободен и спокоен.
— А ти какво смяташ да правиш?
— Ще отида, разбира се. И ще бъда цивилизована и учтива като него. — Кейти вирна брадичка. — Но когато свърша, ще проклина деня, в който е спрял очите си върху Катрин Калхун. — Тя се обърна живо към сестра си. — Червената ти рокля тук ли е? Онази, която може да накара и светците да се облизват?
Сузана се разсмя.
— Може да си сигурна, че е в гардероба ми.
— Да вървим да я пробвам.
Я виж ти, каза си Кейти. Какво можела да направи една тясна червена копринена рокля!
Тя се завъртя пред пукнатото огледало, подпряно в ъгъла на стаята. Беше й бе малко тесничка, дори след промените, които Сузана направи. Роклята сякаш питаше: „Не искаш ли да ме имаш?“ И го казваше съвсем ясно. Кейти плъзна ръце по бедрата си. Той щеше да я желае, докато главата му се пръсне. Коприната бе като плътно прилепнал пламък. Обгръщаше тялото й от деколтето до подгъва, който Сузана нарочно скъси, така че да открива бедрата й. Дългите ръкави стигаха до китката. И като добави и перлените обеци на леля Коко, ефектът бе главозамайващ.
Тридесетте минути, които загубиха за гримирането, си струваха труда. Устните й бяха същия цвят като роклята, благодарение намесата на Аманда. Очите й бяха засенчени в зелено и златисто, благодарение на Лайла. Косата й бе лъскава като гарваново крило и пригладена над слепоочията като шлем. И така, без съмнение, реши Кейти, наблюдавайки образа си в огледалото, Трентън Сейнт Джеймс Трети ще бъде силно изненадан. Падаше му се!
Тя се завъртя и попита:
— Е, какво мислиш?
— Мисля, че ще му трябва кислородна маска, за да оживее — отвърна сестра й, като й подаде чифт обувки от змийска кожа с високи токове. — Изглеждаш опасно красива!
— Това е целта! — Кейти обу обувките. — Ако, разбира се, не се строполя по очи след първите няколко крачки.
— Ще свикнеш. Отивам да извикам Манди.
След няколко секунди трите сестри, строени като за ревю, критично оглеждаха Кейти от всички страни.
— Не се притеснявай, нали ще ходиш на ресторант — успокои я Аманда, гледайки я как се клати несигурно при всяка крачка. — Значи повечето време ще си седнала. Можеш да ги събуеш под масата.
— Не съм свикнала с високи обувки. Как можеш да вървиш с подобни кокили цял ден?
— Въпрос на талант.
— Върви по-бавно, по-мудно — посъветва я Лайла. — Така, сякаш светът и времето ти принадлежат.
— Тъй, тъй, послушай сестра си — допълни Аманда. — Тя е специалист по мотаенето и мудността.
— Е, в случая изглежда особено секси и прелъстително. Нали?
Кейти послуша Лайла и тръгна, поклащайки бедра. В походката й наистина имаше нещо котешко, нещо сластно и привличащо. Аманда вдигна ръце.
— Добре, съгласна съм. Какво палто ще облечеш? Все още е доста студено.
— Не съм мислила.
— Можеш да вземеш моята черна копринена пелерина — предложи Аманда. — Ще замръзнеш, ала ще изглеждаш великолепно. А парфюм? Мисля, че леля Коко има още от оня, френския, който й подарихме за Коледа.
— Не — поклати категорично глава Сузана. — Трябва да си мирише както обикновено. — Тя се усмихна на сестра си. — Всяка промяна ще го обърка.
