Кейти отново впери очи в менюто, опитвайки се да се съсредоточи върху него. Работата бе там, че не можеше да прочете нито една буква.
— Сигурно имаш много работа в Бостън — отклони отговора тя.
— Така е. Но си мисля, че когато я свърша, ще мога да изляза във ваканция. В истинска почивка. И може би ще избера Бар Харбър. Тук е много хубаво.
Кейти го погледна втренчено.
— Хиляди летовници мислят така — продума тихо и отдъхна с облекчение, когато сервитьорът спря до масата им.
— А ти, ако имаш възможност да отидеш някъде, къде ще бъде?
— Труден въпрос, тъй като не съм ходила никъде — отпи от чашата си и установи, че виното е нежно като коприна и с аромат на лято. — Може би някъде, където ще виждам как слънцето потъва във водата. Където е топло. — Сви рамене. — Сигурно трябваше да кажа Париж или Лондон.
— Не — той сложи ръка върху нейната. — Катрин… Готова ли си с поръчката?
Кейти погледна сервитьора, който търпеливо чакаше.
— Да — тя измъкна ръката си. Внимавай, каза си и я скри в скута си, а с другата вдигна чашата. В мига, в който останаха сами, заговори: — Виждал ли си някога кит?
— Не, не съм.
— Ще идваш често, когато… Когато станеш собственик на Замъка. Препоръчвам ти да се качиш на едно от корабчета, които возят екскурзианти в океана. Последният път, когато го направих, видях три кита. Трябва да се облечеш топло. В открито море дори през лятото става студено. Може да имате доста големи вълни, ала си заслужава. Защо не помислиш да предлагаш подобен вид забавление на гостите си? Нещо от рода на уикенд с екскурзия в открито море в търсене на китове. Много хотели…
— Катрин! — Трент я спря, като хвана китката й, преди да бе успяла да вдигне отново чашата с вино. Почувства ускорения й, прескачащ пулс. — Документите не са подписани. Все още има време да потърсим други възможности.
— Няма други възможности — той ме обича, осъзна Кейти, докато го гледаше в очите. Беше написано там. Обич, загриженост, извинение. — Ще ти продадем Замъка сега или ще го продадем по-късно заради данъци. Резултатът ще бъде един и същ. Поне в първия случай има повече достойнство.
— Аз мога да ви помогна. Със заем.
— Не можем да вземем пари от теб.
— Но когато купя къщата, ще ги вземете.
— Това е различно. Това е бизнес, Трент. Оценявам факта, че ни предлагаш помощта си, особено като знам, че единствената причина да си тук, е да купиш Замъка.
Така беше, помисли си той. Или поне трябваше да бъде.
— Работата е там, че се чувствам така, сякаш наистина ограбвам вдовици и сираци.
— Ние сме самостоятелни и големи жени. Не те обвиняваме. Може би само аз малко, ала знам, че не съм права. Чувствата ми към теб не ми помагат особено.
— И какви са чувствата ти към мен?
Тя замълча за миг, докато сервитьорът поднесе аперитивите им и запали свещите на масата.
— Ти ще ми вземеш къщата. А аз към влюбена в теб. Но ще го преодолея — като наклони леко глава, Кейти взе вилицата си. — Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?
Когато Трент пое ръката й, тя не я отдръпна, а просто зачака.
— Не исках да те нараня — колко добре лежеше ръката й в неговата, сякаш бе създадена за това. — Само не съм в състояние да ти дам, да дам изобщо някому, обещание за любов и вярност.
— Колко тъжно — поклати глава Кейти. — Знаеш ли, аз губя само дома си. Ала мога да си намеря друг. Ти губиш остатъка от живота си, а имаш само един живот. Това вино е много хубаво — рече, като неочаквано смени темата. — Как се казва?
— „Пуйи Фюме“.
— Ще трябва да го запомня — продължи да говори весело, но не усещаше вкуса на храната. Когато им сервираха кафето, вече се беше изнервила до крайност. Беше напрегната като навита пружина. Знаеше, че ще й бъде по-лесно ще разглоби някой мотор с голи ръце, отколкото да изтърпи още една такава вечер.
Да го обича толкова отчаяно и да бъде достатъчно силна, достатъчно горда, за да се прави, че ще може да живее без него! Да седи, опитвайки се да запомни и съхрани всяка дума, всеки жест, всяка черта от лицето му, като в същото време се преструва, че всичко е наред и просто й е все едно!
Искаше й се да вика, да крещи, да проклина и да го прати по дяволите, затова, че я беше докарал до лудостта да го обича, след което се бе отдръпнал.
Можеше само да се усмихва учтиво и да извика на помощ гордостта си.
— Разкажи ми за дома си в Бостън — предложи тя. Така поне щеше да си го представя в самотните нощи, които й предстояха.
Той не можеше да откъсне очи от нея. Обиците проблясваха на ушите й, а пламъкът на свещите се отразяваше в очите й. Ала през цялото време имаше усещането, че се бе оградила с непроницаема, невидима стена. Оградила бе по-важната част от себе си. И Трент никога вече нямаше да достигне до истинската й същност. Нито да я види отново цялата.
— Моята къща ли?
— Да, там, където живееш.
— Ами, просто къща — изведнъж осъзна, че всъщност тя не означаваше нищо за него. Едно чудесно капиталовложение и нищо повече. — На няколко минути от офиса ми.
— Удобно. Отдавна ли живееш в нея?
— От около пет години. Всъщност я купих от баща ми, когато се раздели с третата си жена. Бяха решили да ликвидират някои имоти.
— Разбирам — страхуваше се, че наистина го разбира. — Майка ти също ли живее в Бостън?
— Не. Тя предпочита да пътува. Не обича да е свързана с едно определено място. Не й е в характера.
— Също като моята пралеля Колин — усмихна се Кейти над чашата си. — Това е лелята на татко, най- голямото дете на Бианка.
— Бианка — продума тихо Трент и си спомни мига, в който почувства онова топло, нежно докосване над своята и Катринината ръка.
— Тя живее по презокеанските кораби. Непрекъснато получаваме картички от цял свят или ни се обажда от някое екзотично пристанище. Я Аруба, я Мадагаскар. На осемдесет и няколко години е, стара мома и е добра като акула, която има махмурлук. Всички треперим от страх при мисълта, че може да ни дойде на гости.
— Не знаех, че имаш и други живи роднини, освен леля Коко и сестрите ти. Тя може би знае нещо за огърлицата.
— Пралеля ми Колин? — Кейти се замисли. — Съмнявам се. Била е бебе, когато е умряла Бианка. И по- голямата част от детството си е прекарала по колежи. — Без да мисли, свали клипсовете и поразтърка ушите си. Кръвта на Трект кипна. — Ако я открием, което много-много не ми се вярва, и й разкажем всичко, вероятно ще дотърчи, ще прерови всяко кътче и ще преобърне всеки камък. Не че обича много Замъка, но е луда за пари.
— Не прилича много на член на вашето семейство.
— О, в нашето семейство има най-различни типове — след като прибра обеците в чантата си, тя се облегна на масата. — Правуйчо ми Шийн — най-малкият син на Бианка, е бил истински Казанова. Простреляли го, когато се катерил по прозореца на любовницата си. На една от любовниците си. Тя, разбира се, била омъжена. Оживял, ала заминал за Карибските острови и повече никой не чул нищо за него. Итън, моят прадядо, загубил огромното си състояние на карти и коне. Хазартът бил неговата страст и той го погубил. Хванал се на бас, че може да преплува с лодка разстоянието от Бар Харбър до Нюпорт и обратно за шест дни. Направил го, но на връщане от Нюпорт попаднал в буря и потънал. Което означава, че загубил последния си облог.
— Какви авантюристи!
