задържим над водата. Ала след няколко месеца ще дойдат новите данъци и сметки и отново ще сме там, където сме сега.
— Мога да продам перлите си — тихо се обади леля Коко, но Лайла я прекъсна.
— Изключено! Разбрахме се преди време, че има неща, които няма да продаваме и не можем да продаваме. Ако трябва да погледнем истината в очите, най-добре да го направим.
— Водопроводът се спука — продължи Аманда и се опита да прочисти пресъхналото си гърло. — Ако не поправим електрическата инсталация, може да подпалим къщата. Хонорарът на адвоката на Сузана е…
— Това си е мой проблем — прекъсна я сестра й.
— Това е наш проблем — поправи я Аманда и получи мълчаливото съгласие на всички. — Ние сме едно семейство. Преминали сме през много изпитания заедно и сме оцелели. Преди шест-седем години изглеждаше така, сякаш всичко върви на добре. Ала данъците скочиха, както и застраховката, ремонтите, всичко. Не може да се каже, че сме бедняци, но къщата изяжда всяка стотинка от спестените ни пари. Ако можем да се справим, да издържим още една или две години, като продадем порцелана или някоя и друга антика… Обаче това повече ми прилича на опит да запушим дупката в стената на язовира с пръст и… да чакаме водата да избие от някъде другаде.
— Ти какво ще кажеш, Манди? — попита Кейти.
— Вече го казах — стисна устни Аманда. — Единственият ни изход е да продадем къщата. С офертата на Сейнт Джеймс ще можем да платим дълговете, да запазим това, което е скъпо и важно за всички ни, и да купим друга къща. Ако не го направим, след няколко месеца ще ни я вземат. — По бузата й потече сълза. — Съжалявам. Просто не мога да открия никакъв начин за спасение.
— Вината не е твоя… — Сузана хвана ръката й. — Всички знаехме, че някой ден това ще стане.
Аманда поклати нещастно глава.
— Каквото имахме събрано, отиде след срива на банковия пазар. Не сме в състояние да се оправим. Знам, че направих лоши инвестиции…
— Всички ги направихме — прекъсна я Лайла и сложи ръка върху ръцете на двете си сестри. — Благодарение на препоръките на онзи „многоуважаван“ брокер. Ако нямаше срив на борсата, ако бях спечелила на лотарията, ако Бакстър не беше толкова гадно копеле, може би нещата щяха да бъдат други. Ала не са.
— Нали все още сме заедно — тихо се намеси леля Коко. — Това е важното.
— Това е важното — повтори Кейти и сложи ръката си върху ръцете на сестрите си. И странно, но се почувства необикновено добре. — Какво ще правим сега?
Като се опитваше да остане спокойна, Аманда седна.
— Мисля, че трябва да помолим Трент да слезе и да се уверим, че предложението му все още е в сила.
— Ще го повикам — стана Кейти и излезе от стаята като сляпа.
Не, не можеше да повярва. Минаваше през стаите, през коридорите, по стълбите, с ръка, подпряна на парапета. Не, не можеше да го възприеме със съзнанието си, не можеше да го преглътне. Нищо от това повече нямаше да бъде нейно. Нямаше да й принадлежи. Много скоро щеше да дойде денят, в който нямаше да излезе от стаята си на високата тераса и да погледне морето. Нямаше да се изкачи по стъпките на Бианка към кулата и да намери Лайла, облегната на перваза на прозореца, загледана замечтано през прашното стъкло. Нито да види как Сузана работи в градината, а децата се гонят със смях по поляната. Аманда нямаше да слезе забързано по стълбите. Леля Коко нямаше повече да се суети около печката в кухнята.
Животът, който познаваше, просто се бе разтопил във въздуха. Нямаше го вече. А този, който им предстоеше, още не бе дошъл. И тя стоеше някъде в празното, в безвъздушното пространство, във вакуума, в нещо като затвор, зашеметена от загубата до такава степен, че не можеше да усети дори болка.
Трент се бе навел до огъня, където Фред хъркаше върху червената възглавничка на новото си кучешко креватче. Май това малко дяволче щеше да му липсва. Дори да имаше време да се грижи за него в Бостън, сърце не му даваше да го отнеме от децата и от момичетата в тази къща.
Беше видял днес следобед как Кейти си играе с него и му хвърля топката на поляната. Беше му толкова приятно да чуе смеха й, да я види така безгрижна с децата, Сузана и кучето.
Странно, спомни си за оня миг, когато бе обзет от една мечта. По точно от една фантазия, видение, кой знае какво. Беше през нощта на сеанса. Видя себе си и Кейти как седят на слънчевата порта и гледат децата си, които играят на поляната. Беше глупост, разбира се. Днес следобед нещо в него сякаш се скъса, когато я видя да си играе с Фред и децата. Нещо хубаво, защото когато се обърна и го видя, смехът й замря, а очите й потъмняха и станаха студени.
Той стана, като наблюдаваше огъня в камината. Беше пълна лудост, ала в този миг искаше с цялото си сърце тя да бъде в ръцете му и зелените пламъци на очите й да изгарят неговите. Да се притисне отново към него. Да извика името му. Да прошепне „обичам те“. Най-страшното мъчение бе ужасното й безразличие.
Някой почука на вратата и Фред уплашено изскимтя в съня си. Трент отговори и видя Кейти на прага. Обзе го облекчение, надежда и неудобство. Този път не биваше да я прогони, не биваше да я пусне да си иде. Трябваше да… Тогава видя очите й.
— Какво има? Какво се е случило? — посегна с ръка да я приласкае, ала тя рязко се отдръпна назад.
— Би ли дошъл долу, ако не възразяваш.
— Катрин… — но тя вече се отдалечаваше по коридора. Бързаше да се махне, да избяга от него.
Намери ги всички около масата в трапезарията. Лицата им бяха тъжни и сериозни. Беше достатъчно проницателен, за да отгатне какво бе станало. Калхуновите момичета явно бяха стегнали строя и бяха готови за бой.
— Дами?
— Седни, ако обичаш, Трент… — Коко царствено му посочи стола до себе си. — Надявам се, че не сме ти попречили?
— Какво говорите! — той потърси очите на Кейти, но тя гледаше като хипнотизирана стената пред себе си. — Сеанс ли ще правим?
— Този път не — Лайла кимна към Аманда. — Манди, хайде, де!
— Добре — тя си пое дълбоко дъх. Сузана сграбчи ръката й под масата и се почувства по-уверена. — Трент, ние обсъдихме твоята оферта и решихме да я приемем.
Той я погледна изненадано.
— Така ли?
— Да — Аманда притисна ръка стомаха си, който се бунтуваше. — Ако все още е в сила.
— Да, разбира се, че е в сила — Трентън огледа стаята. Погледът му се спря на Кейти. — Сигурни ли сте, че искате да продавате?
— Ти нали това искаш? — извика почти през плач Кейти. — Нали за това дойде?
— Така е —
— Ние всички сме съгласни — рече Кейти и отново заби поглед в стената.
— Адвокатите ще уредят формалностите — додаде Аманда. — Но преди да им предадем нещата, бих искала да прегледаме условията.
— Разбира се — той отново спомена цената. Когато чу цифрата, очите на Кейти се напълниха със сълзи. — Няма причина да не се споразумеем за сроковете — продължи Трент. — Знам, че ще искате да направите опис на имуществото, преди да се… пренесете.
Това, в края на краищата, беше бизнес.
— Мисля, че искаме да се пренесем колкото може по-скоро — Сузана огледа сестрите си за подкрепа. — Веднага щом си намерим нова къща.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ти направи достатъчно — прекъсна го студено Кейти. — Ние можем и сами да се грижим за себе
