— Докато се разхождах, исках да бъдеш с мен.
Тя извърна глава, опитвайки се да събере кураж да го погледне.
— Ние искаме различни неща, Трент. Нека да ги оставим така — Кейти тръгна към вратата. — И гледай да докараш колата по-рано — добави на излизане. — Имам да сменям ауспуха на една таратайка.
Осма глава
Кейти взе оксижена, спусна козирката над лицето си и се приготви да разреже крайната тръба от ауспуха на стария „плимут“, модел 62 година.
Днес не й вървеше. От главата й не излизаше мисълта за предстоящото семейно събрание. Нищо друго не намериха за огърлицата, въпреки че преровиха всички бележки, хартийки и стари счетоводни книги. Знаеше, че работата е лоша, защото сестра й Аманда не искаше да говори и беше мрачна като облак.
Към всичко това се прибавяше и още една безсънна нощ. Късно през нощта дочу скимтенето на Фред и тръгна да го види, но чу как Трент го успокоява зад вратата.
Остана дълго там, ослушвайки се. Фактът, че бе взел кученцето в стаята си, за да се грижи за него, я накара да го заобича още повече. А колкото повече го обичаше, толкова повече я болеше.
Знаеше, че очите й са червени като фарове тази сутрин, защото направи грешката да се погледне в огледалото. С това можеше да се справи. Външният вид никога не беше бил проблем за нея.
Виж, сметките, които дойдоха със сутрешната поща, бяха.
Когато каза на Сузана, че бизнесът й върви добре, тя не излъга. Ала все още имаше черни дупки. Не всички от клиентите й плащаха навреме и доста често в сметката й едва капеше. Шест месеца, мислеше си Кейти, докато режеше стария метал. Бяха й необходими само шест месеца. Но това бе много дълъг срок, прекалено дълъг, за да запази къщата.
Животът й се промени светкавично бързо и, както изглеждаше, не на добро. Нищо не вървеше на добре.
Трент стоеше и я наблюдаваше. Беше вдигнала смачканата предница на колата на крик и лежеше под нея, работейки с оксижена. Когато тръбата на ауспуха падна, тя се отмести. Носеше си работен гащеризон, дебели ръкавици и шлем. Музиката, без която явно не можеше да живее, се лееше с пълна сила от радиото.
Сигурно беше напълно луд, защото през ума му мина мисълта, колко хубаво би било да прави любов върху твърдия бетонен под с жена, облечена като автомонтьор.
Кейти се завъртя и го видя. Много внимателно загаси оксижена, преди да вдигне защитния шлем на лицето.
— Не открих никаква повреда в колата ти. Ключовете са в офиса. Не ми дължиш нищо — тя от ново спусна шлема пред лицето си.
— Кейти…
— Да?
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Вдигна шлема и го погледна в очите.
— Защо?
— Ами… — той приклекна до нея. — Искам просто да вечеряме заедно тази вечер.
— Че ние вечеряме заедно вече няколко вечери — отново спусна шлема, ала Трент го вдигна.
— Не, имам пред вид да излезем навън.
— Защо?
— А защо не?
Тя вдигна вежди.
— Е добре, много мило от твоя страна, но тази вечер съм заета. Ще правим семейно събрание. — И отново спусна шлема.
— Тогава утре — раздразнен, той пак го вдигна. — Имаш ли нещо против? Искам да те гледам, когато говоря с теб.
— Да, имам нещо против, защото трябва да работя. И не, не искам да вечерям с теб утре.
— Защо?
Кейти изпусна дълга въздишка.
— Защото не искам.
— Все още си ми сърдита.
Очите й, които бяха започнали да припламват, потъмняха.
— Мисля, че уточнихме всичко между нас, така че няма причини да се срещаме.
— Само вечеря — повтори Трент, усещайки, че не може да измисли нищо друго. — Никой не иска да се срещаме. Вечеря между приятели, преди да се върна в Бостън.
— Ще се връщаш ли? — тя почувства как сърцето й болезнено се сви и се обърна, за да вземе някакви инструменти.
— Да. Имам назначени срещи за средата на седмицата. Очакват ме в офиса в сряда следобед.
Ами да, точно така, помисли си Кейти, като взе ключа, който изобщо не й трябваше. „Имам среща, довиждане. Извинявай, че разбих сърцето ти.“
— Приятно пътуване в такъв случай.
— Кейти… — той хвана ръката й преди тя да успее да спусне отново шлема. — Бих искал да бъда с теб известно време. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че сме се разделили като добри приятели.
— И аз искам да се чувствам по-добре — прошепна Кейти. — Ами добре, тогава. Утре вечер. Заслужаваш едно изпращане.
— Благодаря ти. Наистина… — Трент докосна бузата й и се опита да я погали, ала тя спусна шлема.
— По-добре стой далеч от оксижена, Трент — рече сладко Кейти. — Може да се опариш лошо.
Семейните събирания на Калхунови винаги бяха шумни, богато гарнирани с аргументи и обилно поръсени със сълзи и смях. Това правеше изключение. Аманда седна на председателското място на масата.
В стаята настъпи тишина.
Сузана вече беше сложила децата да спят. Този път това стана много лесно, защото и двамата бяха изтощени след играта с Фред. Самият Фред може би повече от тях.
Трент дискретно се оттегли след вечеря. Но какво от това, помисли си Кейти. Много скоро щеше да научи резултата.
Дори се страхуваше, че решението вече е взето.
— Мисля, че всички знаем за какво сме се събрали — започна Аманда. — Трент се връща в Бостън в сряда и би било добре, ако преди това му дадем някакъв отговор.
— Би било още по-добре да се опитаме да намерим огърлицата. — Лайла подръпваше нервно гердана си.
— Все още продължаваме да преглеждаме документите — Сузана сложи успокояващо ръка върху рамото й. — Ала мисля, че трябва да погледнем действителността в очите. Да осъзнаем, че намирането на огърлицата ще ни отнеме много време. Повече, отколкото имаме.
— Имаме тридесет дни — очите на всички се обърнаха към Аманда. — Получих съобщение от адвоката миналата седмица.
— Миналата седмица! — извика леля Коко. — И нищо не си ни казала?
— Надявах се, че ще успея да получа отсрочка, без да ви притеснявам. — Аманда сложи ръка върху папката. — За съжаление нищо не стана. Успяхме да отървем някои данъци, но иначе не сме напреднали много. Дължим горницата на застраховките. Трябва да ги направим, както и изплащането на ипотеката. Сметките за поддръжката на къщата — ток, вода, телефон, бяха по-високи през зимата, а новата камина и поправката на покрива глътнаха повечето от средствата ни.
Кейти вдигна ръка.
— Колко сме зле?
— Колкото — толкова! — Аманда потърка слепоочието си. — Можем да продадем някои неща и да се
