можеше, осъзна съвсем ясно той. Просто не можеше да захвърли малката топла и мека топчица на непознати хора. Животинчето му вярваше и Трент чувстваше топлото му дишане до гърдите си. Докато стоеше и се колебаеше, Кейти излезе от къщата.
Той се стресна и се опита да изглежда естествен.
— Здрасти.
— Здрасти — тя спря да закопчае якето си. — Отивам за мляко, че се е свършило. Искаш ли нещо?
Консерва кучешка храна, беше на устата му, но преглътна думите.
— Не, благодаря — кученцето дращеше ризата му. — Намерихте ли някакъв знак?
— Много, ала нищо, което да ни подскаже къде да търсим огърлицата. — Изражението й се промени, когато забеляза, че нещо шава под якето му. — При теб всичко ли е наред?
— Ами да — Трент скръсти ръце, за да прикрие издутината. — Разходих се малко.
— Добре… — беше ужасно, направо ужасно. Та той не смееше дори да я погледне в очите! — Леля е сготвила чудесно ядене, ако си гладен.
— О, благодаря.
Кейти тръгна, но рязко спря, когато чу скимтенето.
— Какво е това?
— Нищо — Трент едва преглътна смеха си, защото кученцето го гъделичкаше.
— Добре ли си?
— Да, бе, да, добре съм — и се усмихна глупаво, тъй като кученцето подаде носа си през отвора на якето му.
— Какво е това? — Кейти забрави клетвата си да стои на метри разстояние от него и пристъпи. — О, Трент, кученце!
— Намерих го на скалите — започна бързо да обяснява той, сякаш се оправдаваше. — Чух скимтене. Не бях сигурен какво има там и…
— О, мъничката, нещастна душица! — тя нежно пое кученцето от ръцете му. — Загубило ли си се? — Зарови нос в козината му, сетне го потърка в неговото носле. — Няма нищо, сега всичко е наред.
Кученцето замаха бързо с опашка, сякаш искаше да се изтръгне от прегръдката й.
— Много е сладко, нали? — Трент приближи една крачка. — Изглежда сякаш се чувства у дома си и всичко му е познато.
— То е още бебе — Кейти го залюля както се люлее бебе. — Къде каза, че го намери?
— Долу, на скалите. Разхождах се —
— Разбира се, че не — тя изведнъж осъзна, че бе попаднала в прегръдките му. Едната му ръка бе в косите й, очите му — потънали в нейните.
— Катрин…
Кученцето изскимтя и Кейти стреснато отстъпи назад.
— Ще го занеса у дома. Сигурно му е студено. И е гладно.
— Добре — можеше да пъхне ръцете си единствено в джобовете. — Защо аз да не ида за мляко?
— О, чудесно! — усмивката й остана и след като влезе в къщата.
Когато се върна от селото, кученцето се бе разположило в кухнята и бе в центъра на вниманието на четири красиви жени.
— Вие само чакайте да си дойде Сузи с децата — обади се Аманда. — Ще видите какво ще стане! Направо ще се побъркат. То обаче явно си пада по твоя гъши пастет, лельо Коко.
— Ти си най-големият чревоугодник между кучетата — Лайла клекна на колене и лакти пред него и потърка носа си в неговия. — Нали, кученце?
— Сигурна съм, че с малко повече грижи ще стане много хубав — рече леля Коко, също клекнала на земята като момиче.
Кученцето, явно удивено от щастливата си съдба, се въртеше в кръг. Като видя Трент, то скочи и се изправи на крачетата си. Жените се разпищяха и отвсякъде заваляха куп несвързани въпроси.
— Стойте, чакайте… — Трент остави торбата на масата и се наведе да погали кученцето по коремчето. — Не знам откъде е дошло. Намерих го, когато се разхождах по скалите. Беше се скрило там. Нали, момчето ми?
— Мисля, че трябва да поразпитаме наоколо дали някой не го е загубил — започна Коко и спря, защото племенниците й запротестираха. — Зависи от Трент, той го намери.
— Ами… Направете това, което смятате за най-добро — Трент се изправи и извади мляко от торбата. — Може би трябва да му дадем малко.
Аманда вече бе взела чинийка и спореше с Лайла какво количество трябва да сипе на новия гост.
— Какво друго си купил? — попита Кейти и зарови нетърпеливо из торбата.
— Някои неща. Помислих си, че ще му трябва каишка — той извади яркочервена каишка със сребърни гвоздейчета по нея.
Кейти не можа да не се засмее.
— Е, много е шик!
— И нашийник също. И кучешка храна.
— Аха… — Кейти продължи да рови из торбата. — И играчки, и пластмасово кокалче.
— Може да иска да си гризка нещо — обясни Трент.
— Сигурно. Още и топка, и мишка — тя се разсмя с цяло гърло, като извади гумената играчка.
— Нали ще му трябва нещо да си играе — не посмя да си признае, че бе потърсил също така и колибка, и възглавничка.
— Не знаех, че си толкова грижовен.
Той погледна към щастливо подскачащото животинче.
— И аз не знаех.
— А как се казва? — попита Лайла.
— Ами…
— Ти го намери, ти ще трябва да го кръстиш.
— Хайде, бързо! — заповяда Аманда. — Преди Лайла да му е лепнала нещо от рода на… Фурчо.
— Фред — каза неочаквано Трент. — Прилича ми на Фред.
Невпечатлен особено от акта на кръщението си, Фред потопи едното си ухо в чинийката с мляко и отиде да спи.
— Е, добре — Аманда се изправи. — Хайде, Лайла, твой ред е да слагаш масата.
— Аз ще ти помогна — бързо се намеси леля Коко, водена от непогрешимия си инстинкт да остави Кейти и Трент насаме.
— Най-добре и аз да дойда — Кейти също стана от пода.
Трент обаче сложи ръка на рамото й, за да я спре.
— Чакай…
— Защо?
— Така. Само… почакай.
Тя спря.
— Ето, чакам.
— Как е ръката ти?
— Добре.
Чувстваше се като истински идиот.
— Ако това е всичко…
— Не! Исках да ти кажа… Долових някакъв шум в колата, докато карах към селото.
— Шум ли? — Кейти сви устни. — Какъв шум?
Такъв, измислен, рече си той.
— Просто шум. Знам ли какъв. Надявам се утре да я погледнеш.
— Добре. Докарай я в сервиза.
— Утре?
— А сега ли? Инструментите ми са там. Има ли нещо друго?
