Без да знае какво му готвят, Трент седеше в салона с леля Коко. Багажът му бе приготвен. Беше провел няколко телефонни разговора. Бе готов да си тръгне, а така му се искаше да намери някакви уважителни причини, за да остане още няколко дни.
— Беше ни приятно да си с нас — отвърна Коко, когато той й благодари за гостоприемството. — Но съм сигурна, че често ще се виждаме.
Да, кристалната й топка за предсказания не лъжеше, помисли си тя. Казваше, че Трент ще се свърже с една от племенниците й. И Коко нямаше никакво намерение да се предава.
— И аз се надявам. Трябва да кажа, че ви се възхищавам, Коко. Да отгледате и възпитате тези четири чудесни момичета!
— Понякога си мисля, че се възпитавахме взаимно — тя се усмихна неопределено. — Ще ми липсва това място. Да си призная, никога не съм осъзнавала, че тази къща означава толкова много за мен… Досега. Не съм израснала тук, за разлика от момичетата. Ние много пътувахме и баща ми идваше рядко. Мисля си, че причината бе, защото майка му бе умряла тук. Сетне прекарах голяма част от брака си във Филаделфия. А когато Джадсън и Дилайла умряха, дойдох заради децата. — Леля Коко му се усмихна тъжно. — Извинявай за сантименталните излияния на една стара жена, Трент.
— Няма нищо… — той отпи замислено от аперитива си. — Моето семейство не бе особено сплотено и в резултат никога не съм имал дом като вашия. Едва сега започнах да разбирам какво значи това.
— Е, лесно може да се уреди. Ще си намериш добро момиче, ще създадеш семейство и деца. Не мога да си представя нещо по-самотно от това, да нямаш къде да се завръщаш.
Трент подхвърли топката на Фред, за да отклони темата на разговора.
Двамата с Коко загледаха как кутрето гони топката и си препъва.
— Не е много грациозен — каза замислено той.
Стана и отиде да вземе топката, сетне се наведе и погали Фред по коремчето. Когато вдигна глава, първото нещо, което видя, бе чифт черни, много елегантни обувки. Погледът му бавно тръгна нагоре по дългите, прекрасно оформени крака. Трент се изправи със затаен дъх. Блестяща, пурпурночервена коприна, обгръщаше великолепното й тяло.
— Загубил ли си нещо? — попита го Кейти.
Устните й бяха сочно червени. Той прокара език по своите собствени пресъхнали устни, за да преглътне. И да се задържи прав на разтрепераните си крака.
— Кейти?
— Нали ще излизаме за вечеря?
— Да. Изглеждаш страхотно.
— Харесва ли ти? — тя се завъртя така, че да види деколтето на гърба й, което бе много по-дълбоко от това отпред. — Не мислиш ли, че червеното е много жизнерадостен цвят? — И опасен, добави си наум, като му се усмихна.
— Много ти прилича. Никога не съм те виждал с рокля.
— Доста е непрактично, ако трябва да сменям бензинова помпа. Готов ли си?
— За какво?
— Да тръгваме.
— О, да.
Кейти наклони глава, така както я подучи Сузана, и му подаде наметката си.
Хиляди пъти бе държал връхната дреха на жени. Защо този път ръцете му трепереха?
— Лельо, не ни чакай.
— Добре, скъпа.
Зад гърба им Коко се усмихна и вдигна стиснати палци. А в мига, в който вратата се хлопна, останалите три Калхунови момичета си размениха победоносни и затворнически усмивки.
Девета глава
— Радвам се, че ме покани тази вечер — Кейти посегна към дръжката на колата и се сети, че трябва да бъде дама и да остави на Трент да й отвори.
— Не бях съвсем сигурен, че ще се съгласиш — той сложи ръката си върху нейната.
— Заради къщата ли? — колкото бе възможно по-незабелязано, тя издърпа ръката си изпод неговата и се мушна в колата. — Това вече е свършено. Предпочитам да не говорим тази вечер.
— Добре — Трент й затвори вратата и заобиколи колата. — Аманда ми препоръча един ресторант. — Сложи ръка на ключовете, но не запали, а я погледна.
— Нещо не е ли наред ли? — попита невинно Кейти.
— Не, всичко е наред —
— Звучи добре. — Радиото бе на станция, която предаваше класическа музика. Не беше точно нейния тип, помисли си тя. Ала и нощта не беше обикновена. Кейти се облегна на седалката. — Чул ли си пак оня шум?
— Кой шум?
— Който ме помоли да оправя вчера.
— А, шумът… — Трент се усмихна. — Не. Сигурно е било плод на въображението ми. — Тя кръстоса крака, при което коленете й се откриха, а той стисна по-здраво волана. — Не си ми казала защо си решила да станеш монтьор.
— Защото съм най-добра в тази работа — Кейти се извъртя и го погледна. Трент усети аромата на орлови нокти и едва не простена. — Когато бях на шест години, разглобих косачката, за да видя как работи. Наказаха ме, разбира се. А ти защо си се захванал с хотели?
— Защото това се очакваше от мен — той се изненада от отговора си. — Предполагам, че също съм най-добър в тази област.
— Харесва ли ти?
Някой питал ли го бе някога за това, зачуди се Трент. Той самият беше ли си давал сметка?
— Да, предполагам, че да.
— Предполагаш? — веждите й се извиха учудено. — Мислех, че си сигурен. За всичко.
— Понякога не съм.
Когато стигнаха до ресторанта, Трент излезе и отвори вратата. Кейти елегантно излезе и застана до него. Бяха съвсем близо един до друг, на един дъх разстояние. Тя дори се зачуди дали той не долавя ударите на сърцето, което щеше да изскочи от гърдите й.
— Сигурен ли си, че всичко е наред?
— Не, не съм — никой не би могъл да бъде. Та кой би могъл да устои на този чар и секс! Трент сложи ръка на врата й. — Нека да проверя.
Кейти се измъкна леко, преди устните му да докоснат нейните.
— Забрави ли, че ме покани само вечеря, а не на среща?
— Ще ми се да променя поканата.
— Много е късно — усмихна се тя и му подаде ръка. — Гладна съм.
— Не си само ти — промърмори той, като мислеше за съвсем друго, и я последва.
Не знаеше как да постъпи. Всички похвати, които бе използвал в подобни случаи, му се вижда ха остарели и старомодни.
Мястото беше чудесно. Малката маса бе разположена точно до прозореца, зад който се плискаше морето. Когато слънцето започна да потъва на запад, водата потъмня, стана по-дълбока. Заливът смени цвета си. Трент поръча вино, докато Кейти взе менюто и му се усмихна.
— Не съм била тук — рече тя и безшумно свали обувките си под масата. — Много е хубаво.
— Не гарантирам, че храната ще бъде с качеството на лелината ти.
— Никой не може да готви като Коко. Тя ужасно съжалява, че си отиваш. Обича да храни мъже.
— А ти?
— Какво аз?
— Ще съжаляваш ли, че си отивам?
