Коко хлъцна. Въпреки че от гняв пред очите й избиха червени кръгове, тя бе ужасена от себе си — все пак се имаше за цивилизована жена — когато заби в едрите му гърди лакирания си в червено нокът.
— Повече няма да търпя обидите ви.
— А стига бе! — В отговор той бутна пръст в нейните гърди. — И к’во ще напра’иш?
Тя се приведе напред така, че носовете им почти се допряха.
— Ще ви уволня.
— Е сега вече ми разби сърцето. Давай, кукличке, да те видя как ще ме сриташ отзад. Да те видя как ще я втасаш, като нахлуят довечера.
— Уверявам ви, че ще се справя чудесно. — Сърцето й биеше прекалено бързо. Коко се зачуди как още не е изхвръкнало от гърдите й.
— Как ли пък не. — Ненавиждаше парфюма й. Мразеше го, защото ноздрите му не успяваха да поемат достатъчно, а устата му се изпълваше със слюнка. — Когато стъпих на борда, ти не знаеше накъде да се обърнеш.
Тя не можеше да си поеме дъх, наистина не можеше.
— В тази кухня няма нужда от вас, господин Ван Хорн. Аз също нямам нужда от вас.
— Имаш, и още как. — Кога беше поставил ръце на раменете й? Защо нейните длани лежаха на гърдите му? Я по дяволите с такива „кога“ и „защо“, каза си той. Щеше да й покаже още сега за какво става въпрос.
Очите й се отвориха широко, когато твърдата му уста, обикновено подигравателно изкривена, притисна нейната в целувка. Само че Коко не видя абсолютно нищо. Светът й, прекрасният й, добре организиран свят, се наклони заплашително под краката. Затова — единствено поради тази причина — тя се притисна към него.
Щеше да го прасне през лицето. Разбира се, че щеше да го стори.
Само след минутка.
Проклети жени, мислеше си Холандеца. Проклети да са всичките. Особено високите, закръглени уханни жени с устни като… Коктейлни череши. Винаги бе имал слабост към дръпнатите особи.
Отдръпна я от себе си, ала не пусна раменете й.
— Я дай сега да се разберем… — започна той.
— Виж сега… — започна и Коко в същото време.
И двамата отскочиха един от друг като гузни деца, когато вратата на кухнята се отвори със замах.
Меган остана като закована на вратата, с отворена уста. Сигурно не бе видяла това, което й се стори, че вижда. Коко проверяваше фурната, а Холандеца насипваше брашно в купата на кантара. Не бе възможно да са се прегръщали… Въпреки това и двамата бяха доста поруменели.
— Моля да ме извините — започна тя. — Много се извинявам, че… Ами…
— Меган, скъпа. — Притеснена, Коко приглади косата си. Беше започнала да се навива по краищата. Това е от притеснение и раздразнение, каза си тя, за да се успокой. — Какво мога да направя за теб?
— Просто исках да проверя някои от кухненските разходи. — Меган все още се кокореше и очите й се местеха от Коко към Холандеца и обратно. Напрежението бе по-наситено от граховата крем супа на Коко. — Ако сте заети, ще го оставим за по-късно.
— Глупости. — Възрастната жена избърса овлажнелите си длани в кухненската престилка. — Просто сме малко притеснени покрай приготовленията около пристигането на Трентън.
— Трентън ли? А, да, бях забравила. Наистина бащата на Трент ще идва. — Тя бързичко заотстъпва назад към вратата — Не е нужно сега да се занимаваме с разходите.
— Напротив! — Мили боже, каза си Коко, не ме изоставяй в този момент. — Сега е най подходящото време. Всичко тук е под контрол. Да вървим в офиса ти, хайде, тръгваме ли? — Тя стисна ръката на Меган. — Господин Ван Хорн и сам ще успее да се справи за няколко минути — Без да чака съгласието му, тя побърза да излезе от стаята.
— Дреболии и подробности — бъбреше весело Коко, докато стискаше Меган така, сякаш бе спасителен пояс в откритото бурно море. — Колкото повече успяваш да отметнеш, толкова повече стават.
— Коко, добре ли си?
— Ама, разбира се. — Въпреки това тя притисна ръка към сърцето си. — Просто един малък сблъсък с господин Ван Хорн. Не става въпрос за нещо, с което да не мога да се справя. — Поне така се надяваше. — Как вървят счетоводните дела, скъпа? Трябва да си призная, че много се надявах да ти остане време, за да прегледаш книгата на Фъргюс.
— Всъщност, остана…
— Не че искаме да те претоварим с работа. — Заради бръмченето в главата си, Коко почти не чуваше какво казва Меган. — Всички искаме да се чувстваш тук като у дома си, да се забавляваш. И да си почиваш. След онези неприятности и вълнения миналата година, всички трябва да си починем. Едва ли някой от нас ще съумее да издържи нова криза.
— Нямам и не ми е необходима никаква резервация.
Раздразнен глас като на квачка накара Коко веднага да спре. Руменината по страните й, която толкова много й отиваше, се превърна в мъртвешка бледност.
— Мили Боже, не. Това е невъзможно…
— Коко. — Меган стисна ръката на Коко. Усети, че другата жена трепери и се зачуди дали ще успее да я задържи, ако припадне.
— Млади момко, — надигна се гласът, сякаш избликваше от стените, — ти наясно ли си коя съм аз?
— Леля Колийн — прошепна с неподправен страх Коко. Тя простена сърцераздирателно, пое си дъх, за да се успокой, след което се упъти смело към фоайето пред рецепцията. — Лельо Колийн — каза Коко с напълно различен глас. — Каква прекрасна изненада.
— Искаш да кажеш шок. — Колийн прие целувката на племенницата си и потропа с бастуна си по пода. Беше висока и слаба като върлина, но стъпила стегнато и здраво като колос, облечена в копринен костюм с два реда перли, бели също като косата й. — Виждам, че си успяла да напълниш къщата с непознати. По добре да я беше изгорила до основи. Кажи на този нагъл младеж да ми отнесе багажа горе.
— Разбира се. — Коко сама повика пиколото. — В семейното крило, втория етаж, първата стая от дясната страна — нареди тя.
— И да не подхвърляш тези чанти, момче. — Колийн се облегна на бастуна със златно краче и огледа Меган. — Тази пък коя е?
— Нали си спомняш Меган, лельо Колийн. Сестрата на Слоун? Запознахте се на сватбата на Аманда.
— Да, да. — Очите на Колийн се присвила преценяващо. — Имаш син, нали? — Колийн знаеше всичко възможно за Кевин. Беше си поставила за цел да научава и знае всичко.
— Да, имам. Приятно ми е да ви видя отново, госпожице Калхун.
— Да бе. Ти ще си единствената от всички тук, дето мисли така. — Без да им обръща повече внимание, тя се насочи към портрета на Бианка, огледа го, огледа и бляскавите изумруди под стъклото. Въздъхна, но толкова тихо, че никой не я чу. — Искам бренди, Кордилия, преди да огледам какво сте направили с къщата.
— Разбира се. Само че нека отидем в семейното крило. Меган, мила, заповядай с нас.
Младата жена не можеше да откаже на молбата, която прочете в очите на Коко.
След няколко минути се бяха настанили в хола. Тук тапетите все още бяха избелели и на места се лющеха. По пода пред камината се виждаха изгорели петна, където бяха паднали все още тлеещи въглени.
— Виждам, че нищо тук не се е променило. — Колийн се бе настанила като кралица в мекото кресло.
— Повечето ни усилия бяха насочени към хотелското крило. — Нервна и силно притеснена, Коко сипа бренди, без да престава да бъбри. — Сега, след като приключихме, започваме ремонт и тук. Две от спалните вече са напълно готови. А пък детската е направо прелестна.
— Хм. — Беше дошла главно за да види децата, а едва на второ място, за да побърка Коко. — Къде са всички? Идвам да си видя семейството, а заварвам само напълно непознати.
— Ще дойдат. Тази вечер ще организираме специална вечеря, лельо Колийн. — Лъчезарната усмивка
