— Задължително. — Все още кискайки се, Сузана стана и се упъти към вратата. — Онази вечер луната беше невероятна.
— Наистина, — прошепна Меган, — невероятна.
Сузана стисна дръжката на вратата.
— И Натаниъл е невероятен мъж.
— Защо си мислех, че обсъждаме Холандеца?
— Говорехме за любовни връзки — поправи я Сузана. — Ще се видим по-късно.
Меган се намръщи към затворената врата. Мили Боже, каза си тя, толкова ли е очевидно?
След като прекара цялата сутрин и част от следобеда над счетоводството на хотела, Меган си остави един час, за да се позабавлява с книгата на Фъргюс. Беше й приятно да огледа цените на конете, сумите за поддръжка на каретите. Беше много интересно да провери разходите за бала, организиран през 1913 година в Кулите. А когато прочете бележките на Фъргюс, мотивите му и се изясниха.
Всички покани приети. Никой не смее да откаже. Б. поръча цветя — спорихме за показността. Казах й, че големите неща са символ на успеха, че жената никога не бива да спори с мъжа. Тя ще носи изумрудите, не перлената огърлица, както искаше. Така ще покаже на обществото и възможностите, и вкуса ми, и ще се научи къде й е мястото.
Мястото й, каза си наум Меган, изпитала жал към Бианка, е било с Крисчън. Колко жалко, че само смъртта ги бе събрала.
За да разсее обхваналото я мрачно настроение, тя прелисти на последните страници. Цифрите тук нямаха смисъл. Това не са разходи, помисли тя. Нито пък дати. Може да са номера на сметки. Цени от борсата, лотарийни номера?
Защо да не се разходи до библиотеката и да провери дали няма да успее да открие някаква информация от 1913 година, която да е свързана по някакъв начин с тези цифри. По пътя ще се отбие в „Шипшейп“, за да остави ведомостите за април и да вземе новопостъпилите фактури.
Ако се сблъскаше с Натаниъл, това щеше да е чиста случайност.
Достави й истинско удоволствие да кара в дъжда. Неспирните струи бяха принудили повечето от летовниците да си останат в хотела и там да се чудят с какво да се забавляват. Тук-там се мяркаха пешеходци, зазяпани по витрините, стиснали чадъри в ръце. Водата в залива Френчман бе сива, мътна, а голите мачти и прибраните платна на корабчетата пронизваха снишилото се небе.
Чуваше се сирената на фара, дрънченето на шамандурите. Сякаш целия остров бе завит с одеяло на топло, сигурно и безопасно място. Меган се изкушаваше да покара още малко през дъжда, да поеме по криволичещия път към Националния парк „Аркадия“, или пък да обиколи малко по панорамния път покрай брега.
Защо не, каза си тя. След като бе приключила с работата за деня, можеше да се поразходи с колата и да опознае новия си дом. Защо пък да не покани Натаниъл да дойде и той.
Не видя колата му пред „Шипшейп“. Странно, но не й бе все едно дали ще го вили, или не, усети Меган. Напротив, имаше значение. Така й се искаше да го види, да се вгледа в очите му, които потъмняваха, щом я погледнеше, в усмивката му.
Може пък е да бе паркирал отзад, колата да не се виждаше. Грабна куфарчето и хукна от колата към офиса. Беше празен.
Изпита огромно разочарование. Дори не бе осъзнала до този момент колко много й се искаше да го види. В следващия момент дочу едва доловимия звук на радио.
Някой, реши тя, бе в работилницата в задната част на сградата. Сигурно се занимаваха с разни ремонтни работи след като морето бе прекалено бурно за разходки.
Няма да проверява кой бе там, каза си твърдо Меган. Беше дошла по работа, затова извади ведомостта и я постави върху отрупаното бюро. Въпреки това се налагаше да прегледа, независимо с кого от двамата, второто тримесечие и предвижданията за останалата част от годината. Ала това спокойно можеше да почака.
Огледа невероятния хаос, нещо напълно непонятно за нея. Как бе възможно човек да работи, да се съсредоточи в този ужас?
Изкушаваше се да подреди, затова обърна гръб на безпорядъка и се приближи до шкафовете с папките. Щеше да вземе каквото й бе необходимо, а останалото нямаше да пипа. След това можеше да се отбие в задната част.
Когато чу, че вратата се отваря, се обърна, усмивката й изпълнена с очакване. Стана сериозна, щом видя непознатия на вратата.
— Мога ли да ви помогна?
Мъжът влезе и затвори. Когато й се усмихна, нещо се преобърна в нея.
— Здравей, Меган.
За момент времето замря и се върна назад. Бавно минаваха пет години, шест, след това цяло десетилетие, докато стигна времето, когато бе млада и небрежна, готова да повярва в любовта от пръв поглед.
— Бакстър — прошепна тя. Колко странно, че дори не го позна. Почти не се бе променил за тези десет години. Беше си все така красив, изтънчен и впечатляваш като първия път, когато го видя. Съвършеният костюм от „Савил Роу“ много отиваше на принца от приказките, готов да изрича лъжа след лъжа.
Бакстър и се усмихна. Дни наред се бе опитвал да я завари сама. Отчаянието го бе накарало да пристъпи към действие. Тъй като много се тревожеше за имиджа си, провери внимателно дали има някой в офиса, преди да влезе. Веднага забеляза, че Меган бе сама в малката стаичка. Имаше неща, които възнамеряваше да уточнят веднъж и завинаги. Щеше да действа спокойно, каза си той, докато тя го наблюдаваше. Разумно. На четири очи.
— Красива, както винаги, нали? — Достави му удоволствие, когато забеляза шока в очите й. Предимството беше негово, точно както обичаше. Все пак планираше тази среща вече седмици наред. — Годините са те направили още по-красива, Меган. Вече я няма младежката закръгленост и си много елегантна. Поздравявам те. — Пристъпи към нея, но тя не помръдна, не можеше нито да мисли, нито да се движи. Не стори нищо, дори когато Бакстър спусна пръст по бузата й и подпря брадичката й, както правеше преди, нещо, което си бе наложила да забрави. — Винаги си била красавица, Меган, с тези големи невинни очи, на които никой мъж не може да устои.
Тя потръпна. Той се усмихна.
— Какво търсиш тук? — Кевин, бе единственото, за което мислеше в този момент. Добре че Кевин не бе с нея сега.
— Странно, смятах и аз да ти задам съшия въпрос. Ти какво търсиш тук, Меган?
— Живея тук. — Не й стана приятно, че отговори колебливо, сякаш усетила пулсирането на заздравяваща рана. — Работя тук.
— Оклахома ти омръзна, така ли? Искала си да промениш обстановката. — Приближи се още повече, докато тя не отстъпи и не притисна гръб в шкафа с папките. Знаеше, че при нея един подкуп нямаше да подейства. Не и след като разполагаше с парите на семейство О’Райли. Заплахата бе следващият логичен избор. — Не ме прави на глупак, Меган. Защото това ще се окаже една ужасна и много скъпа грешка.
Когато притисна гръб в шкафа, разбра, че се бе свила и шокът отлетя, а гърбът й се стегна. Вече не бе дете, каза си тя, а зряла жена. Жена със задължения и отговорности.
— Не ти влиза в работата защо съм се преместила тук.
— Напротив. — Гласът му бе копринено мек, тих, разумен. — Предпочитам да си стоиш в Оклахома, Меган. Да си работиш на онази хубава приятна работа, заобиколена от любящото семейство. Много повече ми харесва.
Очите му бяха толкова студени, каза си тя в почуда. Странно, че никога не бе го забелязала, или поне не помнеше.
— Присъствието ти не означава нищо за мен, Бакстър.
— Да не би да си въобразяваш, че няма да разбера, че си зарязала отрочето си с бившата ми жена и
