— Не, тук съм.
Жената се изправи и пъхна чантата си под мишница. Али вдигна таблата си.
Метър и шестдесет и пет, оцени тя. Към петдесет и пет килограма. Кестенява коса, кафяви очи. Към четиридесетте, с матова кожа и силни черти. И точно в момента се запътваше към дамската тоалетна.
За да не наруши прикритието си, Али бързо влезе в клуба, забеляза Уил и пъхна таблата в ръцете му.
— Извинявай, на осма маса чакат тази поръчка. Кажи на Джона, че трябва да говоря с него. Имам да свърша нещо.
— Но…
— Трябва да свърша нещо — повтори тя и бързо тръгна към тоалетната.
Вътре огледа вратите и зад една от тях видя обувките, които търсеше. Сега жената вземаше восъчен отпечатък от ключовете, заключи Али и се обърна към един от умивалниците. Пусна водата, наблюдавайки обувките. Щеше да отнеме само няколко минути, ала й трябваше спокойствие. Доволна излезе.
— Али? Масите се пълнят. Къде е таблата ти?
— Извинявай… — усмихна се тя умолително на Бет. — Малка непредвидена случка. Ще побързам.
Али улови погледа на един от членовете на своя екип и спря до масата му.
— Бяла жена, малко под четиридесет години. Кестенява, кафяви очи. След минута ще излезе от тоалетната. Тъмносиньо сако и панталон. Седи в бара с бял мъж, малко над четиридесетте, посребрена коса, сини очи, зелен пуловер. Дръжте ги под око, но не се намесвайте. Според плана.
Върна се в бара да вземе още една табла. Мъжът със зеления пуловер плащаше сметката. Изглеждаше спокоен, ала Али забеляза, че погледна часовника си и насочи очи към дамската тоалетна.
Жената се върна, но вместо да седне, застана между масите и се наведе да вземе късата черна пелерина, която бе преметнала през стола. За секунда тялото й закри погледа, после се изправи, усмихна се на спътника си и му подаде пелерината.
Ловки ръце, забеляза Али. Много ловки.
Когато Джона се появи иззад ъгъла на бара, тя наклони глава и погледът й се насочи към двамата, които се приготвяха да тръгват, после обратно към него.
Непринудено се приближи и плъзна ръка по рамото му.
— Имам двама полицаи, които ще ги проследят. Искаме да ги оставим да изпълнят плана си докрай. Ще им дадем малко време, преди да предупредя жертвите. Тогава ще имам нужда от твоя кабинет.
— Добре.
— Нещата тук трябва да вървят както обикновено. Ако си наблизо, ще ти съобщя кога ще действам. Можеш да кажеш на Бет, че ти трябвам за нещо, за да поеме тя моите маси. Не искам да се вдига шум.
— Само ми дай знак. Аз ще имам грижата.
— Кажи ми кода на твоя асансьор, в случай че трябва да ги кача горе без теб. — Али наклони глава към него.
Две, седем… — Джона се наведе и докосна устни до нейните. — Пет, осем, пет. Разбра ли?
— Да, разбрах. Гледай да отвлечеш вниманието от мен, докато извеждам жертвите от бара.
Кипеше от енергия, ала умът й бе хладен. Тя изчака петнадесет минути. Когато жената стана да отиде до тоалетната, Али се вмъкна след нея.
— Извинете ме. — След бърза проверка на кабинките тя извади значката си. — Аз съм детектив Флечър от полицейското управление на Денвър.
Жената инстинктивно отстъпи крачка назад.
— Какво има?
— Имам нужда от вашата помощ за едно разследване. Искам да говоря с вас и с вашия съпруг. Бихте ли дошли с мен?
— Нищо не съм направила.
— Не, госпожо. Всичко ще ви обясня. Горе има кабинет. Може ли да се качим там колкото е възможно по-спокойно? Бих ви била много благодарна за помощта.
— Никъде не отивам без Дон.
— Аз ще доведа съпруга ви. Моля ви, излезте оттук, завийте наляво и ме чакайте в коридора.
— Искам да знам за какво е всичко това.
— Ще обясня и на двама ви. — Али хвана жената за ръката да я накара да побърза. — Моля ви. Ще ви отнема само няколко минути.
— Не искам никакви неприятности.
— Моля, почакайте тук. Аз ще доведа съпруга ви. — Тъй като не вярваше на жената да стои кротко за дълго, Али бързо се приближи към масата на семейството и прибра празните чаши. — Господине? Жена ви е отзад. Помоли да дойдете за минутка.
— Разбира се. Тя добре ли е?
— Съвсем. — Отиде до бара за остави чашите и бързо се върна в коридора. — Детектив Флечър — представи се Али и бързо показа значката си на мъжа. — Трябва да говоря насаме с вас и съпругата ви. — Вече набираше кода.
— Не иска да каже за какво става дума. Дон, не разбирам защо…
— Много съм ви благодарна за съдействието — повтори тя и само дето не ги напъха в асансьора.
— Не ми е приятно полицията да ме тормози — заяви нервно жената.
— Лин, успокой се. Всичко е наред.
— Извинете, че съм така безцеремонна. — Али влезе в кабинета на Джона и посочи към фотьойлите. — Седнете, ще ви обясня.
Лин скръсти ръце.
— Не искам да сядам.
Както искаш, сестро, помисли Али.
— Аз разследвам серия от обири, извършени в Денвър и околностите му през последните няколко седмици.
— Ние на обирджии ли ви приличаме? — изсумтя жената.
— Не, госпожо. Вие приличате на симпатично, добре осигурено семейство от висшето общество. Което досега е било основната мишена на тази банда от крадци. А преди по-малко от двадесет минути една жена, за която подозираме, че е част от същата банда, измъкна ключовете ви от чантата.
— Това е невъзможно. Чантата ми през цялото време си беше у мен. — Сякаш за да го докаже, тя понечи да разкопчае ципа. Али бързо хвана китката й.
— Моля, не пипайте ключовете си.
— Как мога да ги пипам, ако ги няма? — възрази жената.
— Лин, замълчи. — Мъжът стисна рамото на съпругата си. — Продължавайте. Какво става? — попита той Али.
— Смятаме, че от ключовете се правят отпечатъци, после се връщат на мястото им и жертвата нищо не усеща. После влизат в къщата им и ги обират. Искаме да не позволим това да се случи и на вас. Сега седнете. — В гласа й прозвучаха властни нотки. Видимо потресена, жената се отпусна в един фотьойл. — Бихте ли ми казали имената си?
— Дон и Лин… Господин и госпожа Барне.
— Господин Барне, бихте ли ми дали адреса си?
Той преглътна, седна на облегалката на фотьойла на жена си и го продиктува. Али записа.
— Искате да кажете, че сега в къщата ни има някой? Че точно в момента ни обират?
— Не вярвам да се движат толкова бързо. — Али наум пресмяташе времето, необходимо да се стигне с кола дотам. — Има ли сега някой във вашата къща?
— Не, само ние живеем там. Господи… — Барне прокара ръка през косата си. — Господи, това е невероятно.
— Ще съобщя адреса ви, за да организирам засадата. Извинете за секунда. — Тя вдигна слушалката и в този момент вратата на асансьора се отвори и в стаята влезе Джона. — Тук всичко е наред.
— Сигурен съм. Господин и госпожа…?
— Барне — отговори мъжът. — Дон и Лин Барне.
