— И аз си помислих, че е нещо подобно. Е, ако има значение, аз я харесвам.
— Има значение, Френи. — Той се приближи до нея и я погали по бузата. — Ти имаш значение и винаги си имала.
Пета глава
Шест дни след обира у Чембърсови Али стоеше в кабинета на лейтенанта. За да спести време вече си бе облякла сервитьорската униформа, с която щеше да бъде вечерта. Значката й бе в джоба на панталоните, а пистолетът бе привързан малко над глезена.
— Не сме успели да проследим и една открадната вещ. — Тя знаеше, че не това искаше да чуе той. — Няма новини от улицата. Дори бездънните извори на Хикмън са пресъхнали. Който и да дърпа конците на тази история, е умен, прикрит и търпелив.
— Вече цяла седмица си в „Блекхоук“.
— Да, сър. Не мога да ви кажа нищо повече, отколкото можех първия ден. От лентите от охранителната камера и собствените си наблюдения съм установила няколко постоянни посетители. Но никой не се откроява. Иначе прикритието ми е сигурно.
— За щастие. Затворете вратата, детектив.
Стомахът й малко се сви, ала Али изпълни заповедта и двамата останаха в остъкления кабинет, отделени от шума в помещението зад прозрачната стена.
— По въпроса за Денис Овъртън.
Знаеше, че ще се стигне до това. След като бе направила оплакване до окръжния прокурор, бе неизбежно част от огъня да рикошира и върху нейната служба.
— Съжалявам за инцидента, лейтенант. Обаче начинът, по който се развиха нещата, в края на краищата затвърди прикритието ми.
— Не това ме тревожи. Защо досега не си съобщила за поведението му на окръжния прокурор? На мен?
И двамата чуха непроизнесеното „на баща ти“.
— Това беше мой личен проблем и, до последния инцидент, в личното ми време. Надявах се, че ще се справя с него, без да ангажирам моите началници или началниците на Денис.
Той разбираше отбранителната й позиция, защото разбираше нея.
— Аз говорих с окръжния прокурор. В оплакването си ти съобщаваш, че от първата седмица на април Овъртън те е тормозел с телефонни обаждания и тук, и в дома ти, досаждал ти е в апартамента ти и те е следял, когато си по служба и в свободното ти време.
— Не ми е пречил на работата… — започна тя и мъдро замълча, когато лейтенантът я погледна.
Киники остави на бюрото си копието от писменото й оплакване и скръсти ръце върху него.
— Да осъществява контакт с теб въпреки заявеното ти несъгласие, когато си на работа, както и когато не си, означава да ти пречи. Не знаеше ли какво значи да се нарушават законите, детектив?
— Знаех, сър. Когато стана ясно, че субектът няма да престане да се държи по този начин и потенциално може да попречи на разследването, аз съобщих на неговите началници.
— Не си повдигнала обвинения срещу него.
— Не, сър.
— Както разбирам, не си поискала да бъде задържан.
— Вярвам, че е достатъчно смъмрянето от страна на началника му.
— Това ли е достатъчно, или че Блекхоук го е проснал?
Али отвори уста и отново я затвори. Не бе споменавала пред окръжния прокурор тази част от инцидента.
— Овъртън твърди, че Блекхоук го е нападнал безпричинно, в изблик на ревност.
— О, за Бога! — избухна тя, преди да успее да се овладее. Подръпна косите си и се овладя. — Това няма нищо общо с истината. Не съм влизала в подробности за инцидента, лейтенант. Не смятах, че е необходимо. Но ако Денис настоява да създава проблеми, ще напиша подробно оплакване.
— Направи го. Утре следобед искам копие от него на бюрото си.
— Той може да си загуби работата.
— Това твой проблем ли е?
— Не — въздъхна Али. — Не, сър. Лейтенант, ние с Денис ходихме три месеца. — Много й бе неприятно да обсъжда личния си живот в кабинета на своя началник. — Ние бяхме… Интимни, за кратко време. Той започна да проявява… По дяволите. — Изостави официалния тон и се приближи към бюрото му. — Той започна да се държи собственически, ревниво и нелогично. Ако закъснявах или трябваше да отменя срещата, ме обвиняваше, че съм с друг мъж. Нещата излязоха извън контрол и когато аз скъсах, Денис започна да идва или да се обажда с извинения и обещания да се промени. Когато не се съгласявах, той или ставаше гаден, или се сриваше. Лейтенант, аз съм спала с него. Част от вината е моя.
Киники изчака малко и подръпна долната си устна, гледайки я.
— Това е едно от малкото глупави изказвания, които съм чувал от теб. Ако при теб дойде една потърпевша и ти опише същата ситуация, ще й кажеш ли, че вината е нейна? — Тя не отговори и той кимна: — И аз така си помислих. Ще следваш установения ред. Следвай го сега.
— Да, сър.
— Али… — Той я познаваше от петгодишна. Опитваше се да разделя професионалните от личните отношения толкова стриктно, колкото и тя. Ала имаше моменти… — Казала ли си на баща си за това?
— Не искам да го забърквам в тази история. При цялото си уважение, сър, бих предпочела да не обсъждате този въпрос с него.
— Това е твой избор. Погрешен, но твой. Ще се съглася, ако ми обещаеш, че ако Овъртън дори си поеме въздух на десет метра от теб, ще ми докладваш. — Устните й трепнаха и той наклони глава. — Това смешно ли ти е?
— Не, сър. Да. — Тя изостави поведението като полицай към полицай. — Джона каза почти същото. Чичо Лу, мисля че е много… Сладко. По един мъжки начин, разбира се.
— Винаги си била цапната в устата. Изчезвай. И ми намери нещо за тези обири.
Тъй като повечето начинаещи сервитьорки не караха класни автомобили, Али паркираше на две преки и изминаваше пеша останалото разстояние до „Блекхоук“. Това й даваше време да превключи, да оцени пролетта в Денвър. Винаги бе обичала града, начина, по който сградите и сребърните небостъргачи се издигаха в небето. Обичаше да гледа как зимно бялата планина се превръща в стоманеносива, изпъстрена със сняг и гора.
И макар да обичаше планината и да бе прекарала много чудесни дни във вилата на родителите си, предпочиташе да я гледа от улиците на града. На нейния град.
Нейният град бяха каубоите с протрити ботуши, които вървяха по същите улици като чиновниците с костюми от „Армани“. Нейният град бе град на добитък, търговия и нощен живот. Той бе див, покрит с тънък слой лак, но не опитомен.
Изтокът никога не би я привличал толкова.
А когато пролетта бе в разгара си, когато слънцето грееше върху заснежените върхове, които ограждаха Денвър, когато въздухът бе свеж и прозрачен, нямаше друго такова място на света.
Тя излезе от града и влезе в „Блекхоук“.
Джона бе на бара, на далечния му край и, небрежно облегнат, пиеше, както Али знаеше, обичайната си газирана вода и слушаше как един редовен клиент се оплаква от проблемите си през деня.
Красивите му светлозелени очи я пронизаха в мига, в който влезе, останаха спокойни и не издадоха нищо.
Не я бе докосвал от онази нощ зад клуба и почти нищо не й бе казал. Така бе най-добре, повтаряше си тя. Ако човек смесва работата и секса, ще се изложи в едното и ще се опари от другото.
Ала й бе трудно да го вижда нощ след нощ, да остава достатъчно близко, за да поддържа илюзиите си и да не може да направи цяла крачка напред или назад.
И да го желае, както никога не бе желала някой друг.
