Четвърта глава
Али позвъни и трябваше да признае, че бе изненадана, когато Джона вдигна телефона в офиса си.
— Обажда се Флечър. Не мислех, че си дневна птица.
— Не съм. Някои дни са изключение. С какво мога да ви бъда полезен, детектив?
— Можеш да слезеш долу и да ме пуснеш да вляза. Ще бъда там след десет минути.
— Няма да ходя никъде. — Той изчака един миг. — Е, какво носиш?
Тя се ядоса на себе си, задето се разсмя, и се надяваше, че бе успяла да сподави смеха си.
— Полицейската си значка — отвърна и затвори телефона.
Джона остави слушалката, облегна се назад и за свое удоволствие си представи Алисън Флечър само с детективска значка и нищо друго. Образът се появи пред очите му, прекалено ясен, прекалено примамлив, и го накара да скочи от бюрото.
Не можеше да си представя дъщерята на Бойд гола. Не можеше, повтори си той, да си фантазира по какъвто и да било начин за дъщерята на Бойд. Нито да се чуди какъв вкус биха имали устните й. Или какъв аромат би намерил върху кожата й точно под извивката на тази упорита брадичка.
Господи, искаше му се да забие зъбите си там, точно там. Само веднъж.
Забранен плод, каза си Джона и закрачи из стаята, защото нямаше кой да го види. Алисън Бойд бе забранен плод и следователно още по-примамлива. Дори не бе негов тип. Може би той харесваше дългокраки блондинки.
Може би харесваше умни и решителни дългокраки блондинки. Ала предпочиташе по-дружелюбни жени.
По-дружелюбни и невъоръжени жени, помисли си развеселено.
Не можеше да я изхвърли от главата си и най-ясният и непреодолим образ бе меката и временна — бе сигурен в това — крехкост, когато бе заспала в колата му.
И никога не бе устоявал пред хора в нужда, напомни си Джона и вдигна щорите на прозореца в кабинета си. Което би трябвало да разреши проблема му с Алисън. Въпреки краткият период на уязвимост рано тази сутрин, умопомрачителната детективка бе всичко друго, но не и човек в нужда.
Тя имаше нужда от него, отново временно. А когато си свършеше работата, те двамата щяха да се върнат в различните кътчета на различните си светове. И това щеше да бъде краят.
Видя я как спира колата си пред клуба. Поне имаше достатъчно ум в главата днес да дойде с кола, отбеляза той, а не да обикаля из цял Денвър.
Без да бърза, слезе да я вземе.
— Добро утро, детектив. — Огледа крещящата й червено-бяла кола. — Хубава кола. Това ли е новият полицейски автопарк? О, чакай, къде ми беше умът? Татко ти те е подпомогнал.
— Ако мислиш, че можеш да се заяждаш с мен заради една кола, ще останеш разочарован. Никой не може да се заяжда както цял полицейски район, пълен с ченгета.
— Ще се упражнявам. Хубав плат — отбеляза Джона и потърка между палеца и показалеца си ревера на кафявото й сако. — Наистина хубав.
— Значи и двамата харесваме италиански дизайнери. Можем да сравним гардеробите си по-късно.
Понеже знаеше, че това ще я ядоса и понеже му харесваха златистите отблясъци в очите й, когато бе ядосана, той направи една крачка и препречи пътя й.
— Да видя значката ти.
— Стига, Блекхоук.
— Не, дай да я видя.
Али присви очи зад тъмните си очила, извади значката от джоба си и я пъхна в лицето му.
— Видя ли я?
— Да. Номер тридесет и едно шестстотин двадесет и осем. Ще пусна тото и ще играя с твоите числа.
— Ето още нещо, което може да искаш да видиш. — Тя извади съдебното постановление и му го протегна.
— Бързо работиш. — Друго не бе и очаквал. — Влизай. Тъкмо преглеждах лентите. Изглеждаш отпочинала — отбеляза Джона, докато вървяха към асансьора.
— Отпочинала съм.
— Някакъв напредък?
— Разследването върви.
— Хм, полицейски отговор. — С жест я покани в асансьора. — Май доста време прекарваме по асансьори. Теснотия.
— Би могъл да направиш на сърцето си една услуга и да се качиш по стълбите.
— Моето сърце никога не ми е създавало проблеми. А твоето?
— Живо и здраво, благодаря. — Вратите се отвориха и Али излезе. — Я, наистина си пуснал тук слънчева светлина. Шокирана съм. Дай лентите. Ще ти издам разписка.
Днес не си бе сложила парфюм, забеляза той. Само кожа и сапун. Странно, колко еротично можеше да бъде това.
— Бързаш ли?
— Часовникът върви.
Джона влезе в съседната стая. След кратка вътрешна борба тя се приближи към вратата. Това бе малка спалня. Малка, забеляза Али, защото две трети от нея бе леглото.
Широко черно легло, без табли.
С любопитство вдигна поглед и бе леко разочарована, че на тавана няма огледало.
— Би било прекалено очевидно — обясни й той, когато погледът й се върна към очите му.
— Леглото само по себе си е знак. Очевиден.
— Ала не и суетен.
— Хм. — За развлечение огледа стаята. На стените имаше доста черно-бели фотографии в рамки. Произведения на изкуството, интересни и всичките посветени на нощния живот.
Разпозна двама от фотографите и сви устни. Значи човекът имаше усет към изкуството, и то добър вкус, призна тя.
— Имам тази снимка. — Посочи изображението на старец с окъсана сламена шапка, заспал на изронени бетонни стълби, все още стиснал в ръка хартиена кесия. — Шейд Колби. Харесвам работите му.
— Аз също. Както и работите на жена му, Браянт Мичъл. До тази снимка е една от нейните, възрастните хора, които се държат за ръка на автобусната спирка.
— Доста голям контраст, отчаяние и надежда.
— Животът е пълен и с двете.
— Очевидно.
Али продължи да обикаля. Имаше гардероб, затворен, заключена врата и до нея нещо, което вероятно беше баня. Помисли за сексуалните вибрации, за които бе говорила Лидия Карсън. О, да, тази стая бе пълна с тях, само дето не пушеше.
— А тук какво има? — Посочи с пръст към друга врата.
Вместо отговор той с жест я покани да види сама.
Тя отвори вратата и въздъхна от удоволствие.
— Ето това вече е нещо. — Напълно оборудваният гимнастически салон я привличаше много повече от леглото с размер на малко езеро.
Джона я гледаше как прокарва пръст по уредите, как повдига гирите, как разсеяно се върти в кръг. Много показателно, помисли той, че изсумтя, като видя леглото, а само дето не се просълзи при вида на неговия гладиатор.
— Имаш сауна? — Али залепи нос върху малкото прозорче на дървената врата и в гърдите й се надигна завист.
— Искаш ли да я опиташ?
Тя обърна глава, колкото да му хвърли един поглед. И отново изсумтя.
