Хикмън.
— За да не разбере жертвата, за да спечелиш време. Жената отива в тоалетната и си взема чантата. Ако бръкне да си извади червилото и не си намери портфейла, ще вдигне тревога. А така къщата е ограбена и престъпниците са се измъкнали, преди жертвите да са се прибрали вкъщи. Когато и да се приберат вкъщи. — Тя се обърна към дъската. — В дванадесет и половина, в един и петнадесет, в дванадесет и десет и така нататък. Някой в клуба предупреждава крадците, когато жертвите поискат сметката си. Някой вътрешен човек или някой постоянен клиент. В „Блекхоук“ обичайното време между искането на сметката и тръгването беше около двадесет минути.
— Имаме още два клуба, освен „Блекхоук“ — намръщи се Киники. — Ще трябва да поставим постове и там.
— Да, сър. Ала „Блекхоук“ е мястото, където ще се върнат. Това е мястото, където расте дървото с парите.
— Намери начин да отсечеш дървото, Флечър. — Киники стана. — И днес си вземи малко почивка да поспиш.
Али го послуша и се сгуши на малкото диванче в стаята за кафе, като поръча да я събудят, когато пристигнат докладите, които чакаше.
Бе спала час и половина и се чувстваше почти човек, когато Хикмън раздруса рамото й.
— Ти ли ми открадна баничката със сирене?
— Моля? — Тя седна и отметна косата си от челото.
— Ти обичаш банички със сирене. Аз имах една, а сега я няма. Провеждам разследване.
Али се отърси от съня, извади от чантата си шнолата и опъна назад косата си.
— Името ти не беше написано на нея.
— Беше.
Тя сви рамене:
— Името ти „Пекарна Пайнвю“ ли е? Освен това, изядох само половината. — Али погледна часовника си. — Пристигна ли първият доклад от местопрестъплението?
— Да, също и твоето съдебно постановление.
— Прекрасно. — Тя се изправи и намести кобура си. — Тръгвам.
— До края на смяната искам в тази кутия да се появи една баничка със сирене.
— Изядох само половината — подвикна Али през рамо и спря до бюрото си да вземе документите. Прегледа ги, без да обръща внимание на шума, намести по-удобно пистолета и облече якето си.
Вдигна очи, когато шумът се превърна в жужене, и видя баща си да влиза. И той като Блекхоук бе човек, който създаваше вълни.
Знаеше, че някои от колегите в полицията бяха възмутени от бързото й издигане до детектив. От време на време се чуваше да се мърмори, достатъчно силно, за да го чуе, за протежиране и подкупи. Бе заслужила поста си и го знаеше. Тя толкова се гордееше с баща си и толкова бе сигурна в собствените си способности, че тези слухове не можеха да я разтревожат.
— Добър ден, комисар.
— Добър ден, детектив. Имаш ли една минута?
— Две. — Али измъкна чантата си от най-долното чекмедже на бюрото. — Можем ли да говорим, докато вървим? Тъкмо излизах. Получих съдебно постановление, за да го представя на Джона Блекхоук.
— Аха. — Той й направи път да мине и очите му огледаха стаята. Ако имаше някакъв ропот, щеше да почака, докато не може да го чува.
— Имаш ли нещо против да вървим пеша по стълбите? Тази сутрин нямах време за гимнастика.
— Мисля, че ще мога да те настигна. За какво е постановлението?
— Да се конфискуват и прегледат лентите от охранителните камери в „Блекхоук“. Вчера той се запъна. Изглежда го изправям на нокти.
Бойд отвори вратата на стълбището и наклони глава да огледа дъщеря си, докато минаваше покрай него.
— Струва ми се, че си се понаежила.
— Наблюдателен си. И двамата се изправяме един друг на нокти.
— Така и предполагах. И двамата обичате да правите нещата както на вас ви харесва.
— Защо трябва да ги правя както се харесва на някой друг?
— Точно така. — Бойд погали дългата й опашка. Малкото му момиченце бе твърдоглаво и своеволно. — Като говорим за наежване, след един час имам среща с кмета.
— По-добре ти, отколкото аз — заяви Али весело и изтича надолу по стълбите.
— Какво можеш да ми кажеш за снощния обир?
— Същият почерк. У Чембърсови са попаднали на истинско съкровище. Тази сутрин госпожа Чембърс ми представи списък на откраднатите вещи. Жената е много енергична. Всичко е било застраховано. Стойността на откраднатото възлиза на крупната сума от двеста двадесет и пет хиляди долара.
— Това е най-големият удар досега.
— Да, надявам се да ги направи самоуверени. Този път са взели и произведения на изкуството. Не знам дали е било просто късмет, или някой е знаел какво е това, когато го е видял. Трябва да имат място, където за държат нещата, преди да ги превъртят. Достатъчно голямо място, за да побере цяла кола.
— В един добър сервиз колата може да се разглоби и разпродаде на части за два часа.
— Да, но… — Тя понечи да отвори следващата врата сама, ала баща й я изпревари. Кой знае защо, това й напомни за Джона и не й стана приятно.
— Но? — подсказа й той, докато пресичаха фоайето.
— Не мисля, че това е пътят. Някой обича хубави неща. Някой има наистина добър вкус. При втория си удар са взели колекция стари книги, ала са оставили старинен часовник. Той беше оценен на пет хиляди долара, обаче беше ужасно грозен. Сякаш казват: „Моля, не ни обиждайте“. Имаше и други коли на други места, където е имало обири, но те са взели само две. Наистина хубави.
— Крадци с високи стандарти.
— Да, така мисля. — Излязоха навън, Али премигна срещу ярката слънчева светлина и извади тъмните си очила. — И някаква арогантност. Арогантността е грешка. Това ще обърне нещата в моя полза.
— Надявам се. Напрежението се покачва, Али. — Бойд се приближи към колата й и отвори вратата по начин, който я накара да се намръщи и отново да си спомни за Джона. — Върху нас се оказва натиск, такъв, от който кметът се чувства притеснен.
— Според мен няма да чакат повече от седмица. Сега са се развихрили. Ще се върнат в „Блекхоук“.
— От новото място са получили по-голямо парче баница.
— На „Блекхоук“ може да се разчита. След като прекарам там няколко вечери, започвам да познавам клиентите по лице. Ще ги хвана, татко.
— Вярвам ти. — Той се наведе да я целуне по бузата. — А аз ще се оправя с кмета.
— Вярвам ти — тя седна зад кормилото. — Имам един въпрос.
— Слушам.
— Ти познаваш Джона Блекхоук от… колко, петнадесет години?
— Седемнадесет.
— Защо той никога не е идвал у нас? На вечеря, да гледа мач или на световноизвестните ти кулинарни изпълнения?
— Не иска да дойде. Винаги ми е благодарил за поканата и е казвал, че е зает.
— Седемнадесет години. — Али лениво забарабани с пръсти по волана. — Трябва да е бил много зает. Е, някои хора не искат да си общуват с ченгета.
— Някои хора — отвърна Бойд — си определят граници и никога не ги прекрачват. Той може да се срещне с мен в полицейското управление. — Споменът го накара да се усмихне. — Това не му харесваше, обаче той го направи. Срещали сме се на бира, на кафе, в гимнастическия салон. Ала Джона никога не е идвал в моя дом. Би приел това като прекрачване на границата. Никога не съм го убеждавал, че не е така.
— Странно, прилича ми на човек, който се смята достатъчно добър за всичко и за всеки.
— Той е противоречива личност. И много малко неща, свързани с него, са прости.
