Семейство Чембърс, както установи Али, бяха симпатична богата двойка, и двамата адвокати на по малко повече от тридесет години, професионалисти без деца, които изразходваха хубавия си доход за удоволствията от живота.
Вино, дрехи, бижута, изкуство и музика.
— Взели са диамантените ми обици и часовника ми „Картие“. — Маги Чембърс изтри очите си и седна в огромния хол, или по-скоро в това, което бе останало от него. — Не сме прегледали всичко, ала на тази стена имаше литографии от Дали и Пикасо. А в онази ниша имаше скулптура от Ерте, която купихме преди две години на един търг. Джо колекционираше копчета за ръкавели. Не знам колко беше събрал, но имаше едни диамантени, едни рубинени според зодията му и няколко антикварни.
— Те са застраховани. — Съпругът й хвана ръката й и я стисна.
— Няма значение. Не е същото. Тези неща бяха в нашата къща. В нашата къща, Джо, и те са взели нашите неща. По дяволите, откраднали са моята кола. Чисто новото ми беемве, а то не беше и на две хиляди километра. Обичах тази глупава кола.
— Госпожо Чембърс, знам, че ви е тежко.
Маги Чембърс насочи поглед към Али.
Обирали ли са ви някога, детектив?
— Не — Али за момент опря бележника на коляното. — Ала съм работила по много обири, кражби, измами.
— Не е същото.
— Маги, тя просто си върши работата.
— Знам. Извинете. Знам — Маги Чембърс скри лицето си в ръце, пое въздух и бавно издиша. — Просто съм в шок. Не искам тази нощ да спя тук.
— Няма нужда да спим тук. Ще отидем на хотел. Какво още ви трябва, детектив… Флечър, нали така?
— Да. Само още няколко въпроса. Вие казахте, че и двамата цяла вечер не сте били вкъщи.
— Да, Маги днес спечели едно дело и решихме да излезем да го отпразнуваме. Повече от месец се занимаваше с него. Отидохме с приятели в клуб „Небесен огън“. — Докато говореше, той успокоително галеше жена си по гърба. — Пийване, вечеря, малко танци. Както казахме на другия полицай, когато се върнахме, беше почти два часът.
— Имаше ли някой, освен вас двамата ключ?
— Нашата икономка.
— Знаеше ли тя и кода за алармената инсталация?
— Разбира се. — Джо замълча и стреснато премигна. — Слушайте, Керъл ни чисти вече почти десет години. Тя е практически като член на семейството.
— Това е просто процедурен въпрос, господин Чембърс. Бихте ли ми казали пълното й име и адрес, само за протокола?
Разпита ги за цялата вечер, търсейки връзка, контакт, каквото и да е, което да я наведе на нещо. Но се оказа, че за семейство Чембърс това не бе било нищо повече от една вечер за развлечения — докато са влезли през входната си врата.
Когато ги остави, Али имаше непълен списък на откраднатите вещи, с обещанието да получи пълния, както и застрахователната информация. Екипът по огледа на местопрестъплението още работеше, ала тя също разгледа всичко. Не се надяваше на чудо като отпечатъци от пръсти или забравени улики.
Луната бе залязла, но звездите светеха ярко. Вятърът танцуваше по улицата в малки вихрушки. Кварталът бе притихнал, прозорците тъмни. Тези, които живееха тук, отдавна спяха.
Съмняваше се, че следствието ще намери под ръка някой свидетел.
Джона се бе облегнал на капака на колата си с един от униформените полицаи и пиеше кафе. Когато Али се приближи, той й протегна половината останала чаша.
— Благодаря.
— Може да изпиеш и цяло кафе. През няколко преки има едно денонощно заведение.
— Това ми стига. Офицер, вие с вашия партньор ли бяхте първи на местопрестъплението?
— Да, госпожо.
— Утре в единадесет искам на бюрото си доклад. — Полицаят кимна отсечено и тръгна към колата си. Али отпи от кафето и подаде чашата на Джона. — Нямаше нужда да ме чакаш. Можех да се прибера вкъщи с някоя от полицейските коли.
— Бях се хванал на бас. В моето заведение ли са били?
— Защо питаш, след като и двамата знаем, че току-що си измъкнал всичко от полицая?
— Хей, аз купих кафето. — Той отново й го подаде и заобиколи колата. — Значи престъпниците тази вечер са набелязали жертвите си в „Небесен огън“. Правили ли са удари там и преди?
— Не, засега ти си единственият, при когото са повтаряли. Пак ще се върнат при теб. — Тя затвори уморените си очи. — Въпрос само на време.
— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре. Какво са взели?
— Спортно беемве от гаража, произведения на изкуството, електроника и много бижута.
— Тези хора нямат ли сейфове?
— Точно тези имат един малък сейф в килера. Разбира се, държали са комбинацията записана на едно листче на бюрото.
— Това би обезсърчило всеки престъпник.
— Имали са охранителна система, която се кълнат, че са включили, когато са излизали… Макар жената да не изглежда толкова сигурна. Както и да е, въпросът е, че са се чувствали защитени. Хубава къща, хубав квартал. Хората стават небрежни. — Завъртя глава, за да разсее напрежението, все още без да отваря очи. — Те и двамата са адвокати.
— Добре, по дяволите, какво тогава ни пука?
Али бе прекалено уморена, за да се засмее.
— Внимавай, приятел, леля ми е районен прокурор в Урбана.
— Ще пиеш ли това кафе, или просто ще го държиш?
— Моля? О, не, ето ти го, не искам повече. Само ще ме държи будна.
Джона се съмняваше дали цистерна с кафе би я задържала будна. Гласът й бе станал дрезгав и още по-сексапилен. От умората защитата й бе паднала и тя бе обърнала лице към него, опитвайки се да намери удобно място, където да си облегне главата. Очите й бяха затворени, устните й меки.
Той имаше чувството, че знае точно какъв вкус биха имали. Топъл и мек. Натежал от сън.
На един стоп изключи от скорост, издърпа ръчната спирачка и се наведе към нея да натисне ръчката, която сваля облегалката на седалката й.
Али се сепна, удари си главата в неговата, изруга и опря ръце в гърдите му.
— Дръпни се!
— Спокойно, Флечър. Не съм скочил върху теб. Когато правя любов, обичам жената да е будна. Отпускам ти облегалката. Ако ще спиш, нека да е в колкото може по-хоризонтално положение.
— Добре съм. — Полумъртва, ала иначе добре, помисли тя. — Не спях.
Той сложи ръка на челото й и натисна главата й назад.
— Млъкни, Алисън.
— Не спях. Мислех.
— Мисли утре. Сега си в мозъчна смърт. — Погледна я и отново подкара колата. — Колко часа си дежурна?
— Това е математика, а аз не мога да се занимавам с математика, когато съм в мозъчна смърт. — Али се предаде и се прозина. — Смяната ми беше от осем до четири.
— Сега е почти четири сутринта, което прави двадесет часа. Защо не минеш нощна смяна, докато разследването свърши? Или вече не ти се живее?
— Това не ми е единственият случай. — Вече бе решила да говори със своя лейтенант. Не можеше да даде най-доброто от себе си на работата, ако спеше по два часа на нощ. Но на Джона не му влизаше в работа как тя си живее живота.
— Предполагам, че Денвър не е в безопасност без теб.
