— Това е доста голямо разточителство, след като на две минути път имаш фитнес клуб с всички услуги.
— Първо, фитнес клубовете имат членове. Освен това имат работно време. Това второ. А и не обичам да използвам чужди уреди.
— Това трето. Ти си придирчив човек, Блекхоук.
— Така е. — Джона извади от хладилната витрина бутилка вода. — Искаш ли?
— Не. — Али остави гирата и тръгна към вратата. — Е, благодаря за екскурзията. А сега лентите, Блекхоук.
— Да, часовникът върви. — Той отвори бутилката и отпи. — Знаеш ли какво ми харесва в работата нощем, детектив Флечър?
Тя демонстративно насочи поглед към леглото и после обратно към него.
— О, мисля, че мога да си представя.
— Е, и това го има, но нещото, което наистина ми харесва в нощната работа, е че винаги е това време, което искаш да бъде. Моето любимо време е три часът. За повечето хора това е трудно време. Ако не го проспят, това е времето, когато съзнанието се събужда и започва да се тревожи какво човек е свършил или не е свършил този ден, или какво ще свърши или няма да свърши следващия или по-следващия, и така до края на живота.
— А ти не се тревожиш за вчера или за утре.
— Ако го правиш, губиш много от настоящето. То е прекалено малко, за го заобиколиш.
— Аз нямам много настояще, за да седя тук и да философствам с теб.
— Почакай една минутка. — Джона се приближи до нея и се облегна на едната страна на вратата, докато Али се облягаше на другата. — Повечето хора, които идват в моето заведение, са нощни птици, или поне такива, които биха искали да си спомнят кога са били нощни птици. Повечето сега имат работа, която си плаща усилията и ги прави отговорни граждани.
Тя взе от ръката му бутилката с вода и отпи.
— Твоята работа си плаща усилията.
Той се засмя. Внезапната промяна на настроението бе едно от нещата, които го привличаха към нея.
— Искаш да кажеш, че аз не съм отговорен гражданин? Моите адвокати и счетоводители не биха се съгласили с теб. Ала аз имах предвид, че хората идват тук, за да забравят за малко за своите отговорности. За да забравят, че часовникът върви и че трябва да са на работа в девет сутринта. Аз им давам място без часовници… Поне до последната поръчка.
— А това означава? — Али му върна бутилката.
— За момент забрави за фактите. Гледай към сенките. Ти си тръгнала на лов за нощни птици.
Той също бе нощна птица, помисли тя. Много нощна птица, с черната си грива и студените си котешки очи.
— За това не споря.
— Но мислиш ли като тях? Те са уловили своята жертва и когато се движат, се движат бързо. Би било по-малко рисковано, би им дало повече време да огледат пейзажа, ако изчакваха да направят своя ход през деня. Да набележат жертвите, да разучат графика им — кога отиват на работа, кога се връщат. Биха могли да го разберат за два дни. — Джона вдигна бутилката и отпи. — Това би било по-ефикасно. Защо не играят по този начин?
— Защото са арогантни.
— Да, ала това е само най-горният пласт. Задълбай надолу.
— Обичат предизвикателството, риска.
— Точно така. Те търсят силни емоции и обичат възбудата от това, че работят на тъмно.
Не само я раздразни, а я и смути, че пътят на мислите му толкова плътно следваше нейните мисли.
— Мислиш, че това не ми е идвало досега наум?
— Предполагам, че си се сетила, но се чудя дали си проумяла, че хората, които живеят нощем, са винаги по-опасни от живеещите през деня.
— Това включва ли и теб?
— Точно така е.
— Значи съм предупредена. — Али понечи да се обърне, спря и погледна ръката му, която се бе протегнала да я хване за рамото. — Какъв ти е проблемът, Блекхоук?
— Още не съм разбрал. Защо не изпрати тук някой униформен полицай да вземе лентите?
— Защото това е мой случай.
— Не.
— Какво не, не е мой случай ли?
— Не, не е това причината. Аз те притеснявам. — Наведе се напред да го докаже. — Защо не ме удариш?
— Нямам навика да бия цивилни. — Вдигна глава, когато той притисна гърба й към рамката на вратата. — Обаче мога да направя изключение.
— Пулсът ти се е ускорил.
— Винаги е така, когато съм раздразнена. — Възбудена, едва не каза възбудена, защото това бе думата, която й дойде наум. Това бе усещането, разливащо се из тялото й. А което бе много, бе много.
Тя се отмести, едно плавно движение, с което би трябвало да забие лакът в корема му и да го избута. Ала Джона парира, също толкова плавно, и пръстите му се обвиха здраво около китката й. Али инстинктивно се завъртя и понечи да подложи крак под неговия, за да го събори. Той с цялото си тегло залепи гърба й до вратата.
Тя си каза, че раздразнението бе причината дишането й да се ускори, не начинът, по който извивките на тялото му се притискаха към извивките на нейното тяло.
Сви ръката си в юмрук, обмисли доколко би било разумно да го използва за един къс удар в лицето му и реши, че сарказмът бе по-мощно оръжие срещу него.
— Следващия път ме попитай дали искам да танцувам. Не съм в настроение да… — Спря насред дума, като видя, че в очите му се бе появило нещо остро, нещо непокорно, от което вече бързият й пулс се забърза още повече. Али забрави за самозащитата, забрави за юмрука, който още държеше готов. — Престани, Блекхоук, дръпни се. Какво искаш от мен?
— По дяволите. — Джона забрави за правилата, забрави за последствията от тяхното нарушаване. Виждаше единствено нея. — По дяволите, нека разберем.
Пусна бутилката и останалата в нея вода се разля по килима, но никой не забеляза. Искаше да усети ръцете си върху нея, и двете си ръце, и ги използва, за да вдигне нейните ръце над главата й, докато устните му се спуснаха към нейните.
Почувства как тялото й трепна срещу неговото. Протест или покана, не го интересуваше. По един или друг начин щеше да си плати за тази единствена проява на насилие, така че можеше да се възползва по най-добрия начин от нея.
Захапа леко долната й устна, както вече си бе представял, почувства топлината и мекотата и ги пое. Тя издаде някакъв звук, нещо, което сякаш се надигна от гърлото й и бе също толкова първично като страстта, която го разкъсваше.
Ароматът й, на свеж сапун и кожа, такъв контраст със зрелостта и жаравата, го покори, разбуди глад, по-голям, отколкото някога бе познавал.
Когато плъзна пръсти надолу, по бедрата й, бе готов, без да се замисля, да задоволи този глад, да вземе това, за което копнееше.
И в този момент ръката му се удари в пистолета й.
Отскочи назад, сякаш тя бе измъкнала този пистолет и бе стреляла с него.
Какво правеше? Какво, за Бога, правеше?
Али не каза нищо, само го гледаше със замъглени очи. Ръцете й оставаха над главата, сякаш неговите ръце още ги държаха там.
После тялото й потрепери.
— Това беше грешка — успя да промълви.
