прави. — Остави се да я отведе до асансьора. Нямаше смисъл да остава тук, нямаше смисъл да се преструва, че иска да бъде сама. — Ще съм ти благодарна, ако ме закараш до нас.
— Имаш го.
Не, помисли Али, нямаше смисъл да спори или да се дърпа от ръката, която той обви около кръста й в знак на подкрепа.
— Откъде разбра, че съм тук?
— Един полицай дойде да отведе семейство Барне у тях. От него измъкнах достатъчно, за да разбера, че има проблеми и къде си ти. Защо баща ти не е с теб?
— Той не знае. Сутринта ще му кажа.
— Какво, по дяволите, ти става?
Тя премигна, сякаш изведнъж от тъмното влизаше в ярко осветена стая.
— Моля?
Джона я измъкна от асансьора и я поведе през фоайето на болницата.
— Искаш той да научи за това от някой друг? Да не чуе гласа ти, да не те чуе как му казваш, че не си ранена? Какво си мислиш?
— Аз… Аз не мислех. Прав си — зарови се в чантата си за мобилния телефон. — Трябва ми една минутка. Само една минутка. — Влезе в колата, успокои се, успокои дишането си. — Добре — измърмори на себе си, докато Джона палеше колата. Набра номера, изчака иззвъняването и чу гласа на майка си. — Мамо… — Гласът й прекъсна. Али сложи ръка върху слушалката, докато бе сигурна, че ще може да говори нормално. — Аз съм добре. Всичко при вас наред ли е? Аха. Слушай, сега съм на път към вкъщи и трябва да поговоря с татко за минутка. Да, точно така, полицейски приказки. Благодаря.
Сега вече си позволи да затвори очи, докато слушаше как майка й го вика, слушаше смеха на двамата, докато гласът на баща й прозвуча в слушалката:
— Али? Какво става?
— Татко… — Гласът й искаше да прекъсне, ала тя не му позволи. — Не говори нищо, за да не разстроиш мама.
Последва пауза.
— Добре.
— Аз съм добре. Не съм ранена и съм на път за вкъщи. Тази вечер се случи нещо и нещата се объркаха. Ъ-ъ, един от екипа е ранен и е в болница. И един от заподозрените е там. И за двамата ще знаем повече утре.
— Ти добре ли си? Алисън?
— Да, аз не съм ранена. Татко… Татко, наложи се да стрелям. Те бяха въоръжени. И двамата заподозрени бяха заподозрени и откриха огън. Тя не искаше… Аз я убих.
— Идвам след десет минути.
— Не, моля те. Остани с мама. Ще трябва да й кажеш и тя ще се разстрои. Аз имам нужда да… Просто имам нужда да си отида у дома и… Утре, а? Сега съм толкова уморена.
— Ако така искаш.
— Да. Добре съм, честна дума.
— Али, кой е ранен?
— Диц. Лен Диц. — Али вдигна свободната си ръка и притисна пръсти към устните си. Сега вече не бяха вдървени, бяха меки. Болезнено меки. — Той е в критично състояние. Лейтенантът е още в болницата.
— Ще се свържа с него. Опитай се да поспиш. Но ако размислиш, позвъни, по което и да е време. Мога да дойда. И двамата можем.
— Знам. Ще ви се обадя сутринта. Мисля, че сутринта ще бъде по-лесно. Обичам ви.
Прекъсна връзката и пусна телефона в чантата си. Отвори очи и видя, че вече са пред нейния апартамент.
— Май не мога да си събера мислите. Кое време е?
— Няма значение. Дай ми ключа си.
— А, да, традиционалист. — Тя се зарови в чантата си, без да усеща, че с другата си ръка се бе вкопчила в него като удавник за сламка. — Сега остава да ми подариш и цветя. — Мина през фоайето и се насочи към асансьора. — Май трябваше да направя нещо, ала не мога да си спомня какво беше. Нещо трябваше да направя. Ние я идентифицирахме. Във всеки случай, тя имаше лична карта. Мадлин Фрикс. Мадлин Елън Фрикс — измърмори Али и като в полусън излезе от асансьора. — На тридесет и седем години. Има адресна регистрация в… Енгълууд. Някой я проверява. Би трябвало аз да я проверя.
Джона отключи вратата и я вкара вътре.
— Седни, Али.
— Да, може да седна. — Тя огледа с невиждащ поглед хола. Всичко бе както го бе оставила сутринта. Нищо не се бе променило. Защо й се струваше, че нищо не бе същото?
Джона разреши проблема, като я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята.
— Къде отиваме?
— Ти отиваш да си легнеш. Имаш ли тук нещо за пиене?
— Нещо.
— Добре, отивам да намеря нещо. — Той я положи на леглото.
— Аз ще се оправя.
— Точно така. — Остави я, за да разрови из кухнята. В тесния бюфет намери неотворена бутилка бренди. Разви капачката и наля три пръста. Когато отнесе чашката в спалнята, Али седеше на леглото, вдигнала крака към гърдите си и обвила ръце около коленете.
— Треса се. — Лицето й бе притиснато към коленете. — Ако имах какво да правя, нямаше да се треса.
— Ето какво трябва да направиш. — Джона седна на леглото и повдигна брадичката й. — Изпий това.
Поднесе чашата към устните й и тя послушно изпи първата глътка, закашля се и отвърна глава.
— Мразя бренди. Това някой ми го подари за миналата Коледа, Господ знае защо. Исках да… — Гласът й угасна и Али започна да се тресе.
— Пийни още. Хайде, Флечър, изпий си лекарството.
Не й даваше друг избор, освен да преглътне следващата глътка. Очите й овлажняха и по страните й се появи цвят.
— Бяхме обградили къщата, бяхме поставили кордон в радиус от три преки. Нямаше да могат да минат. Нямаше къде да избягат.
Трябваше да го изприказва. Той остави брендито настрани.
— Обаче те въпреки това бягаха.
— Точно щяхме да влезем, и той… Фрикс… Той излезе отзад, вече стреляше. Простреля Диц с два куршума. Някои от нас тръгнаха към задната част, от двете страни, някои отпред. Аз влязох първа, Хикмън беше зад мен. Разгърнахме се, започнахме да проверяваме. — Още го виждаше пред очите си. Вървяха бързо и сигурно, лампите светеха ярко. — Чувах отвън още изстрели и викове. Щях да се върна, мислех, че и двамата са извън къщата и бягат… Че са заедно. Обаче видях… Имаше нещо като солариум и плъзгащата се врата, която водеше навън, не беше затворена, не докрай. Видях я, още щом излязох. Бягаше в обратна посока, предполагам, за да ни разделят. Извиках, казах й да спре. Хукнах след нея и тя стреля напосоки. Заповядах й да спре, да хвърли оръжието. Не виждах какъв избор има. Къде, по дяволите, можеше да отиде? Обаче тя се извъртя… Извъртя се — повтори Али. — Луната грееше много ярко и светеше в лицето й, в очите й, отразяваше се от пистолета й.
— Имала ли си избор?
Устните й затрепериха.
— Не. Съзнателно, това ми е съвсем ясно. Вече десет пъти го преповторих, стъпка по стъпка. Обаче никой не те подготвя какво значи това. Не може. Никой не може да ти каже как се чувстваш. — Първата сълза се изтърколи и тя ядосано я изтри. — Дори не знам за какво плача. Нито за кого.
— Няма значение. — Джона обви ръце около нея, придърпа главата й на рамото си и я прегърна, докато Али плачеше.
