малко от осем седмици имаме шест удара. Много ловки, много чисти.
— Добре, какво мога да направя за теб? — Джона опря чашата на коляното си. — Взломните кражби никога не са били моя специалност. — Усмихна се бързо. — Доколкото си спомням.
— Винаги съм се чудил за това. — Но Бойд махна с ръка. — Жертвите са различни, както и местоположението на ударите. Млади семейства, възрастни семейства, самотници. Обаче нещо ги свързва. Всички са били на клуб вечерта на обира.
Очите на Джона се присвиха и това бе единствената промяна в изражението му.
— В някой от моите клубове ли?
— В пет от всеки шест случая в твой клуб.
Джона си изпи кафето и погледна през широкия прозорец към яркосиньото небе. Тонът на гласа му си остана приятен, непринуден. Ала очите му бяха станали студени.
— Питаш ме дали съм забъркан в това?
— Не, Джона, не те питам дали си забъркан. Това отдавна сме го преодолели. — Бойд изчака малко. Момчето бе докачливо. — Или поне аз съм го преодолял.
Джона кимна и се изправи. Отиде до кафе машината и остави чашата си. Нямаше много хора, които да значеха толкова за него, че да го интересува мнението им. Бойд значеше.
— Някой използва моите заведения за набелязване на жертви — каза той с гръб към Бойд. — Това не ми харесва.
— Не съм и мислил, че ще ти харесва.
— Кое заведение?
— Новото. „Блекхоук“.
Той отново кимна:
— Изискана клиентела. С по-голям доход, отколкото тълпата в някой спортен бар като „Бърза почивка“. — Обърна се. — Какво искаш от мен, Флеч?
— Искам съдействие. И искам да се съгласиш да работиш със следствения екип. По-специално с детектива, натоварен със случая.
Джона изруга и в един от редките си изблици на раздразнение прокара ръка през косата си.
— Искаш да се мешам с ченгетата, да ги пусна в моето заведение?
Бойд не си и направи труда да скрие усмивката си:
— Джона, те вече са идвали там.
— Не и когато аз съм бил. — За това поне можеше да бъде сигурен. Можеше да подуши ченге от цял километър на тъмно.
— Да, очевидно когато те е нямало. Някои от нас работим денем.
— Защо?
Бойд се засмя и протегна крака.
— Казвал ли съм ти, че се запознах със Сила, докато и двамата бяхме нощна смяна?
— Не повече от двадесет или тридесет пъти.
— Продължаваш да си цапнат в устата. Това винаги ми харесвало в теб.
— Не ми го казваше, когато ме заплашваше, че ще ми я зашиеш.
— И паметта ти си е в ред. Имам нужда от твоята помощ, Джона. — Гласът на Бойд бе тих и сериозен. — Ще ти бъда благодарен.
През целия си живот бе избягвал затворите, помисли Джона. Докато не се запозна с Бойд. Този човек бе изградил около себе си затвор от преданост, доверие и симпатия.
— Имаш я… Каквото и да ми струва.
— Това значи много за мен. — Той се изправи и му подаде ръка. — Съвсем навреме — отбеляза, когато телефонът иззвъня. — Сипи си още кафе. Искам да се запознаеш с детектива, който отговаря за този случай. — Заобиколи бюрото и вдигна слушалката. — Да, Пола. Добре. Готови сме. — Този път седна зад бюрото. — Много вярвам на този полицай. Отскоро е детектив, но назначението е напълно заслужено.
— Детектив-новобранец. Прекрасно. — Джона примирено си наля кафе. Не изтърва каната, когато вратата се отвори, ала се почувства зашеметен. Сигурно бе приятно да открие, че все още можеше да се изненадва.
Тя бе стройна дългокрака блондинка с очи с цвят на първокачествено уиски. Косата й бе прибрана в опашка, стигаща до средата на гърба. Бе облечена в добре скроен стоманеносив костюм.
Когато обърна тези свои очи към него, широките й красиви устни не се усмихваха.
Джона осъзна, че най-напред бе забелязал лицето, с фини класически черти, а едва след това полицая. Съдържанието може и да бе разсейващо, но нямаше как да не я разкрие.
— Добър ден, господин комисар. — Гласът й бе като очите, дълбок, тъмен и въздействащ.
— Точна си. Джона, това е…
— Няма нужда да я представяш. — Джона безгрижно отпи от кафето си. — Тя има очите на жена ти и твоята брадичка. Приятно ми е да се запознаем, детектив Флечър.
— Добър ден, господин Блекхоук.
Бе го виждала и преди. Веднъж, спомни си тя, когато баща й бе отишъл на един от неговите бейзболни мачове в гимназията, а тя се влачеше с него. Спомни си, че се бе впечатлила от бурната му, почти агресивна игра.
Знаеше също и историята му и не се отнасяше със същото доверие като баща си към бившите правонарушители. И макар да не й се искаше да си го признае, малко ревнуваше от тяхната връзка.
— Искаш ли кафе, Али?
— Не, сър. — Комисарят бе неин баща, ала тя не седна, преди той да посочи към един стол.
Бойд разпери ръце.
— Мислех, че ще се чувстваме по-удобно, ако проведем тази среща тук. Али, Джона се съгласи да оказва съдействие при разследването. Обясних му за какво става дума. Оставям на теб да го запознаеш с необходимите подробности.
— Шест обира за период, по-малък от осем седмици. Общи оценени щети в размер на осемстотин хиляди долара. Предимно лесно продаваеми вещи, най-вече бижута, но в един от случаите поршето на потърпевшия е откраднато от гаража му. Три от къщите имат охранителни системи, които са били дезактивирани. Няма следи от взлом. Във всеки от случаите жилището в момента на обира е било празно.
Джона прекоси стаята и седна.
— Това вече го бях чул… Освен за поршето. Значи има някой, който може да вдига коли и да сваля защити, и освен това има канал за пласиране на стоката.
— Никоя от стоките не се е появила в известните ни канали в Денвър. Операцията е добре организирана и действена. Подозираме, че участват поне двама души, вероятно трима или повече. Вашият клуб е основният източник.
— И?
— Двама от вашите служители в „Блекхоук“ имат криминално минало. Уилям Слоун и Френсис Къмингс.
Очите на Джона станаха студени, ала той не трепна.
— Уил се е занимавал с комар и си е излежал присъдата. Излезе от затвора преди пет години и е чист. Френи се е подвизавала по улиците, нейна си работа защо. Сега вместо в бардаците работи в бара. Не вярвате ли в превъзпитанието, детектив Флечър?
— Вярвам, че вашия клуб се използва за набелязване на жертвите и смятам да проверя всички възможности. Логиката подсказва, че някой отвътре хвърля въдицата.
— Аз познавам хората, които работят за мен. — Джона хвърли на Бойд един вбесен поглед.
— Джона, изслушай ни.
— Не искам някой да тормози хората ми заради това, че в някой момент от живота си са прегрешили пред закона.
— Никой няма да тормози хората ви. Нито вас — добави Али.
