заподозрени.
— Много бързо ги превърнахте от „мои хора“ в „заподозрени“.
— Ако сте сигурен, че са невинни, за какво се безпокоите?
— Добре, успокойте се. — Бойд се изправи зад бюрото и разтърка врата си. — Ти си в трудно и деликатно положение, Джона — отбеляза той многозначително и вдигна вежди към дъщеря си. — Ние оценяваме това. Целта е да се открие кой стои зад обирите и да им се сложи край. Някой те използва.
— Не искам Уил и Френи да бъдат подложени на разпити.
— Нямаме такова намерение. — Значи си имаше слабо място, помисли Али. Приятелство? Лоялност? А може би имаше някакви отношения с бившата проститутка?
— Част от задачата й щеше да бъде да го разбере. — Не искаме да предупреждаваме никого, че се води разследване. Трябва да открием кой набелязва жертвите и как. Искаме да имаме един полицай вътре.
— Аз съм вътре — напомни й Джона.
— Значи трябва да можете да намерите място за още една сервитьорка. Мога да започна още тази вечер.
Джона се изсмя и се обърна към Бойд:
— Искаш ли дъщеря ти да разчиства масите в моя клуб?
Али бавно се изправи.
— Комисарят иска един от неговите детективи да работи под прикритие във вашия клуб. А това е мой случай.
Джона също стана.
— Да изясним нещата. Не ме интересува чий случай е това. Баща ви ме помоли да съдействам и аз ще го сторя. Това ли искаш от мен? — попита той Бойд.
— За момента да.
— Добре. Можете да започнете тази вечер. Елате в пет часа в кабинета ми в „Блекхоук“. Ще ви обясня каквото трябва да знаете.
— Задължен съм ти за това, Джона.
— Ти никога не можеш да ми бъдеш задължен за нищо. — Джона тръгна към вратата, спря и погледна през рамо. — Детектив, сервитьорките в „Блекхоук“ са облечени в черно. Черна риза или пуловер, черна пола. Къса черна пола — добави той и излезе.
Али сви устни и за пръв път, откак дойде в стаята, се отпусна дотолкова, че да пъхне ръце в джобовете си.
— Не мисля, че твоят приятел ми харесва, татко.
— Ще ти пасне.
— Как, като калъп? Не — поправи се тя. — Прекалено е студен като за това. Сигурен ли си в него?
— Колкото съм сигурен в теб.
И това, помисли Али, казваше всичко.
— Който и да е организирал тези обири, има ум в главата, връзки и кураж. Бих казала, че твоят човек ги има и трите; — Сви рамене. — И все пак, ако не мога да вярвам на твоята преценка, на чия мога да вярвам?
Бойд се засмя:
— Майка ти винаги го е харесвала.
— Добре тогава, вече съм почти влюбена. —
— Ти решаваш.
— От последния удар минаха пет дни. Прекалено добре работят, за да не искат скоро да направят още нещо. — Али отиде до кафе машината, размисли и се върна. — Следващия пъп може да не използват неговия клуб, не е гарантирано. Не можем да покрием всички клубове в града.
— Затова съсредоточи енергията си върху „Блекхоук“. Това е разумно и логично. Стъпка по стъпка, Алисън.
— Знам. Учила съм се от най-добрите. Предполагам, че първата стъпка е да отида да си намеря една къса черна пола.
— Не прекалено къса — намигна й Бойд.
Смяната на Али дойде в полицейското управление в четири без осем минути и дори ако бе тръгнала на секундата и пробягала четирите пресечки до апартамента си, пак нямаше да стигне вкъщи преди четири и десет.
Знаеше. Бе го изчислила.
А да си тръгне точно в четири се случваше толкова рядко, колкото да намери диаманти в калта. Но по никакъв начин не искаше да закъснява за срещата си с Блекхоук.
Това бе въпрос на гордост и принципи.
Влетя в апартамента си в четири и единадесет минути — благодарение на забавянето заради последния разговор със своя лейтенант — и на бегом смъкна сакото си по пътя към спалнята.
„Блекхоук“ бе на двадесет минути бърз ход и на два пъти по-малко време, ако се опиташе да стигне с кола в най-натовареното движение.
Едва за втори път щеше да работи под прикритие, откак бе станала детектив. Нямаше никакво намерение да се провали.
Свали кобура от рамото си и го хвърли на леглото. Апартаментът й бе прост и полупразен, най-вече защото не прекарваше там достатъчно време, за да бъде иначе. Къщата, в която бе израснала, бе все още неин дом, полицейското управление бе на второ място в списъка на приоритетите, а апартаментът, в който спеше, от време на време ядеше и още по-рядко се отдаваше на бездействие, бе на далечното трето място.
Винаги бе искала да бъде полицай. Не се бе замисляла особено какво означава това. То бе просто мечта.
Отвори гардероба и разрови модните рокли, официалните костюми и спортните дрехи, търсейки подходяща черна пола.
Ако успееше бързо да се преоблече, може би щеше да може да си направи един сандвич или да пъхне шепа бисквити в устата си, преди отново да хукне навън.
Измъкна една пола, потрепери от дължината й, хвърли и нея на леглото и продължи да рови за черен чорапогащник.
Ако щеше да носи пола, която едва й покрива дупето, поне щеше да покрие останалото с плътно непрозрачно черно.
Днес можеше да е денят, помисли тя, докато сваляше панталоните си. Трябваше да бъде спокойна, хладнокръвна, овладяна.
Можеше да използва Джона Блекхоук, ала нямаше да позволи той да й отвлича вниманието.
Знаеше много неща за него покрай баща си и се бе постарала да научи още. Като дете бе имал ловки пръсти, бързи крака и жив ум. Али почти можеше да се възхити от едно момче, което на дванадесетгодишна възраст бе успяло да организира хазартни спортни залагания. Почти.
И предполагаше, че почти може да се възхищава от човек, който е променил живота си — поне на повърхността — и се е превърнал в преуспяващ бизнесмен.
Истината бе, че тя бе ходила в неговия спортен бар и бе харесала атмосферата, обслужването и наистина превъзходните пици, които предлагаше „Бърза почивка“.
Това заведение имаше страхотни флипери. Освен ако някой не бе счупил рекорда й през последните шест месеца, инициалите й още стояха на първа позиция.
Наистина трябваше да намери време да отиде пак там и да защити титлата си.
Но сега не ставаше дума за това, напомни си Али. В момента ставаше дума за Джона Блекхоук.
Може би се бе наежил, защото му каза, че двама от неговите служители са в нейния списък със заподозрени. Е, много лошо. Баща й искаше тя да вярва на този човек, значи щеше да положи всички усилия да му вярва.
Стига да можеше да се пребори с него.
