В четири и двадесет бе облечена в черно — поло пуловер, пола, чорапогащник. Прерови обувките на пода в гардероба си и намери подходящ чифт с ниски токове.
Отдаде дан на суетата, като измъкна шнолата от косата си, среса се и отново се върза. После затвори очи и се опита да мисли като сервитьорка в скъп клуб.
Червило, парфюм, обици. Една красива сервитьорка получава повече бакшиши, а целта трябваше да бъде бакшишът. Али отдели време за тях и провери резултата в огледалото.
Секси, реши тя, определено женствена и достатъчно практична. И нямаше къде да скрие оръжието си.
По дяволите. Въздъхна раздразнено и накрая реши да пъхне деветмилиметровия си пистолет в голямата ръчна чанта. Наметна едно черно кожено яке в знак на примирие със свежата пролетна вечер и хукна към вратата.
Имаше достатъчно време да стигне до клуба, ако отидеше направо в гаража и улучеше зелена вълна.
Отвори вратата и изруга.
— Денис, какво правиш тук?
Денис Овъртън държеше бутилка калифорнийско шардоне и се усмихваше весело.
— Просто минавах и помислих, че можем да пийнем по едно.
— Аз излизам.
— Добре. — Той премести бутилката и се опита да я хване за ръката. — Ще дойда с теб.
— Денис… — Не искаше да го наранява. Не отново. Когато преди два месеца скъса с него, Денис бе направо съсипан. И всичките му телефонни обаждания, отбивания и случайни срещи оттогава бяха свършвали зле. — Всичко това сме го минали.
— Хайде, Али, само два часа. Липсваш ми.
Очите му имаха едно тъжно кучешко изражение, усмивката му бе така умолителна. Това веднъж бе подействало, напомни си тя. Повече от веднъж. Ала си спомняше и как тези очи могат да горят от дива и безпричинна ревност, от едва сдържана ярост.
На времето държеше на него, дотолкова, че да му прощава за обвиненията, да се опитва да понася резките промени на настроението му, достатъчно, за да се чувства виновна, че приключва връзката.
Държеше на него достатъчно, за да сдържи гнева си при това поредно посегателство върху нейното време и пространство.
— Извинявай, Денис. Бързам.
Той препречи пътя й, все още усмихнат.
— Дай ми пет минутки. Едно питие заради доброто старо време, Али?
— Нямам пет минути.
Усмивката му изчезна и в очите му се появи онзи стар тъмен блясък.
— Ти никога не си имала време за мен, когато ми е било нужно. Винаги е ставало каквото ти искаш и когато го искаш.
— Точно така. Добре че се отърва от мен.
— Отиваш на среща с някой друг, нали? Отблъскваш ме, за да тичаш при друг.
— И така да е. — Което е много, много е, помисли Али. — Не е твоя работа къде ходя, какво правя и с кого се срещам. Това май не можеш да го разбереш. Но ще трябва да се постараеш, Денис, защото ми дойде до гуша. Престани да идваш тук.
Той я сграбчи за рамото, преди да бе успяла да се отдалечи.
— Искам да говоря с теб.
Тя не се дръпна, само погледна към ръката му, после насочи студения си поглед към очите му.
— Не прекалявай. А сега се дръпни.
— Какво ще направиш? Ще ме застреляш? Ще ме арестуваш? Ще повикаш татенцето, светията на полицията, за да ме закопчае?
— Ще те помоля още веднъж да се дръпнеш. Отдръпни се, Денис, и то веднага.
Настроението му отново рязко се промени.
— Извинявай, Али, извинявай. — Очите му овлажняха, а устните му затрепериха. — Просто съм разстроен. Дай ми още един шанс, имам нужда само от още един шанс. Този път ще направя така, че да се получи.
Тя откопча пръстите му от рамото си.
— Никога не се е получавало. Върви си у дома, Денис. Нямам какво да ти дам.
Тръгна, без да се обръща. Сърцето й се обливаше в кръв, защото трябваше. Защото можеше.
Втора глава
Али стигна до вратата на „Блекхоук“ в пет и пет. Един на нула срещу нея, помисли тя и загуби още една минута, за да приглади косите си и да си поеме въздух. В края на краищата реши да не вземе колата и тича десет преки. Не бе кой знае какво разстояние, ала обувките й нямаха нищо общо с маратонки.
Влезе вътре и се огледа.
Дългият блестящ черен бар се извиваше в уютен полукръг и оставяше много място за хромираните столове с дебели възглавници от черна кожа. Огледалните черни и сребристи панели на задната стена хвърляха отражения и силуети.
Комфорт, реши Али, и стил. Подканяше те да се разположиш удобно, да се отпуснеш и да изръсиш парите си.
И много хора го правеха. Изглежда сега бе времето, в което даваха напитки с намаление, защото всички столове бяха заети. Тези, които седяха на бара или край хромираните маси, пиеха и хапваха под музиката от уредбата, достатъчно тиха, за да предразполага към разговор.
Повечето от посетителите бяха делови мъже с костюми и вратовръзки, подпрели в краката си дипломатически куфарчета. От бизнес бригадата, реши тя, или успели да се измъкнат малко по-рано от офиса, или използващи клуба като място за делови срещи.
Две сервитьорки обслужваха масите. И двете бяха в черно, но Али с възмущение забеляза, че бяха не с къси поли, а с панталони.
На бара работеше млад и красив мъж, който откровено флиртуваше с трите жени, седнали на високите столове в края. Кога ли щеше да е на смяна Френсис Кънингс? Трябваше да вземе графика от Блекхоук.
— Струва ми се, че сте се загубили.
Тя насочи вниманието си към мъжа, който се приближаваше към нея с непринудена усмивка. Кестенява коса, кафяви очи, поддържана брада. Метър и седемдесет, може би към седемдесет килограма. Тъмният му костюм бе добре скроен, сивата вратовръзка старателно завързана.
Уилям Слоун тази вечер изглеждаше доста по-представителен, отколкото на последната си полицейска снимка.
— Надявам се, че не. — Алисън реши, че малко тревога би подхождала на ролята й, затова намести чантата на рамото си и се усмихна нервно: — Аз съм Алисън. Трябваше да се срещна с господин Блекхоук в пет часа. Май закъснявам.
— Две минути. Не се безпокой. Аз съм Уил Слоун. — Протегна й ръка в бързо, братско ръкостискане. — Той ми каза да се оглеждам за теб. Ще те заведа горе.
— Благодаря. Страхотно заведение — изкоментира тя.
— Така си е. Човекът иска най-доброто. Ще те разведа набързо. — Уил опря ръка на гърба й и я поведе през бара към широка зала с още маси, естрада на две нива и дансинг.
Сребърни тавани, забеляза Али, с проблясващи малки лампички. Масите бяха черни квадрати върху пиедестали, издигащи се от матовия под, по който блещукаха същите лампички, като звезди през облаци.
Картините бяха модернистични, огромни платна с дръзки цветове, странни, интригуващи пана от метал или плат.
На масите имаше само тънки метални цилиндрични лампи с изрязани по тях полумесеци.
