— Детектив. — Джона плъзна пръсти по рамото й. — Мисля, че ще ви е интересно да знаете. Един от моите източници съобщава, че мъж, отговарящ на описанието на Лайл, е задавал въпроси за мен.
— Кога? — Тя сграбчи ръката му и го издърпа настрани. — Къде?
— Тази вечер. В другото ми заведение.
— „Бърза закуска“? — Али изруга и измъкна телефона си. — Не сме поставили хора там. Той никога не е нанасял удар там, не е в неговия стил.
— Бих казал, че е вярно. — Джона сложи ръка върху нейната, преди да бе успяла да набере номера. — Барманът от „Бърза закуска“ току-що се свърза с мен. Изглежда Лайл — приемам, че е бил Лайл, макар да е бил с очила и брада — се е появил преди няколко часа, задържал се на бара и започнал да разпитва дали изобщо идвам там.
— Задръж. — Тя го потупа по ръката и завъртя. — Балу? Освободи двама полицаи от апартамента. Кажи им да говорят с бармана в „Бърза закуска“. Адресът е… — Али погледна към Джона и продиктува адреса, който той й даде. — Лайл тази вечер е бил там. Има сведения, че е с брада и очила. Имай грижата това да бъде съобщено. — Прекъсна връзката и отново погледна към Джона.
— Както казвах — продължи той, — отначало на моя човек не му направило впечатление, после се притеснил. Казва, че Лайл бил нервен. Помотал се около половин час, после казал да ми предадат, че ще ми се обади.
— Неговият свят се разрушава. Нервите му не издържат и е твърдо решен да действа. — Тя искаше Джона да се махне от пътя й. — Слушай, защо не се качиш горе да се обадиш на твоя човек? Кажи му, че двама полицаи са тръгнали към него.
— Имам ли вид, че ще се хвана на такава плитка лъжа? — Той отиде до една маса, където посетителите се гласяха да си тръгват.
Виковете се чуха откъм кухнята, последвани от шум от трошене на чинии. Али извади пистолета си и се втурна към вратата, ала преди да стигне до нея, тя рязко се отвори.
Той бе захвърлил очилата, а брадата представляваше само едва неравномерно наболи косми. Но Али се убеди, че е била права. В разширените му очи светеше дива решителност.
И дулото на деветмилиметровия пистолет бе забито в гърлото на Бет.
— Не мърдай! Никой да не мърда! — надвика той писъците и шума от бягащи крака.
— Спокойно. Всички да останат по местата си. — Али тръгна предпазливо към него, насочила пистолет, приковала поглед. Опита се да не гледа към ужасеното лице на Бет. — Лайл, спокойно. Пусни я.
— Ще я убия. Ще й отнеса главата.
— Ако го направиш, ще те убия. Помисли, трябва да помислиш. Какво ще постигнеш?
— Свали пистолета. Хвърли го, изритай го настрани или тя е мъртва.
— Няма да го направя, нито аз, нито другите полицаи тук. Знаеш ли колко пистолети са насочени към теб в момента, Лайл? Огледай се, преброй ги. Всичко свърши. Спаси себе си.
— Ще я убия. — Погледът му се замята из залата, като отскачаше от пистолетите. — После ще убия теб. Това ще бъде достатъчно.
Някой хлипаше. С крайчеца на окото си Али виждаше бара, откъдето извеждаха посетителите.
— Ти искаш да живееш, нали? Мадлин би искала да живееш.
— Не произнасяй името й! Не произнасяй името на сестра ми! — Той заби по-силно пистолета в шията на Бет и тя извика.
Нямаше накъде да бяга, помисли Али. Сестра му също не бе имала накъде да бяга, ала въпреки това се бе обърнала и стреляла.
— Тя те обичаше. — Али направи още една стъпка. Само да можеше да го накара да свали пистолета, поне няколко сантиметра, да го накара да го насочи към нея. Не към Бет. — Тя умря за теб.
— Тя беше всичко, което имах! Сега нямам какво да губя. Искам полицая, който я е убил, и искам Блекхоук. Веднага! Още сега, или тя ще умре.
С ъгъла на окото си Али видя как Джона тръгва напред.
— Погледни ме! — изкрещя тя. — Аз убих сестра ти.
Той извика и насочи пистолета към нея. Избухна огън, вихрушка от движения, писъци от ужас.
Занемяла от страх, Али се втурна към Джона и Лайл, които лежаха вплетени на земята. И двамата бяха покрити с кръв.
— По дяволите! По дяволите, луд ли си? — Нетърпеливо започна да го опипва и да търси рани. Той се бе хвърлил към пистолета. Пред пистолета.
Дишаше. Тя се вкопчи в това. Дишаше и Али щеше да направи така, че да продължи да диша.
— Джона… О, Господи…
— Нищо ми няма. Стига си ме ръчкала.
— Нищо ти няма? Ти се напъха насред кръстосан огън. Едва не загина.
— Ти също. — Той погледна покрай нея към изпъстрения със звезди под, спукан на два сантиметра от мястото, където тя бе стояла.
— Аз съм с бронежилетка.
— И това ти пази и главата? — Джона седна.
Един полицай преобърна Лайл.
— Мъртъв е.
Джона му хвърли един поглед и после отново се вгледа в очите на Али.
— Искам да успокоя клиентите си.
— Никого няма да успокояваш. — Тя се изправи с него.
— Целият си в кръв. Всичката негова ли е?
— Повечето.
— Какво значи повечето?
— Ще се оправя с клиентите и с моите хора. — Задържа я на една ръка разстояние, преди отново да се бе вкопчила в него. — Върши си работата и ме остави да върша моята.
— Обърна се и пое Бет от полицайката, която я подкрепяше. — Хайде, Бет, ела с мен. Вече всичко е наред.
Али притисна пръсти към очите си и погледна към онова, което бе останало от Матю Лайл.
— Да, всичко е супер.
— Беше се побъркал — отбеляза Хикмън. Седяха в почти празния клуб. Посетителите си бяха отишли, трупът бе изнесен, а дежурният полицейски отряд събираше нещата си.
Тя без особен интерес се зачуди кое време беше и кога ще може да се просне по очи и да се изключи от света.
— Той престана да бъде умен. Престана да мисли.
— Това го беше разбрала правилно — съгласи се Хикмън. — Намерил си една от онези бели кухненски униформи, сложил си перука и очила. Преди полицаят, който го забеляза, да успее да се обади или да направи нещо, адът се разтвори.
— Не е мислел, че сме достатъчно умни, за да го хванем. Видях лицето му, когато забеляза всичките тези полицаи. Истински потрес. Предполагам, мислел е, че ще влезе тук, ще убие Джона, мен, ако съм наоколо, после ще вземе заложници и ще иска да му се предаде полицая, който е убил сестра му. Наистина си е мислил, че ще го направим и че ще се измъкне.
— Нахал. Като говорим за това, беше доста самоуверено да му казваш, че ти си тази, която търси.
— Не знам защо още отначало не ме забеляза.
— Изглеждаш различно. — Хикмън я огледа отдолу нагоре, после обратно. — Не приличаш на Флечър.
— Стига, Хикмън, изглеждам както изглеждам. Ще ти кажа как стана. Той дойде тук за Джона. Когато ме е погледнал, е видял само ченге — без лице, без образ, просто още едно ченге. Не е направил връзката, че аз съм същата, която е работила тук.
— Може би. — Той се изправи. — Никога няма да разберем. — Погледна към напукания под. — Жалко, хубав под. Сигурно ще струва майка си и баща си да се оправи.
— Може би ще го оставят така, за спомен. Ще привлича любопитни.
