— Да. — Идеята се хареса на Хикмън. — Можехме веднага да го убием, но той въпреки това щеше да стреля. Бронираната жилетка щеше да спре куршума. Вероятно.
— Ала все едно, ако изстрелът не беше отклонен, ти щеше да си сериозно ранена.
Тя разсеяно притисна ръка между гърдите си, представи си отнемащата дъха болка.
— Улучвали ли са те някога в бронежилетка?
— Мен не, ала Делой са го улучвали. Имаше синина колкото юмрук. Освен това куршумът го повалил, той отхвърчал назад като парцалена кукла, ударил си главата в тротоара и получил сътресение на мозъка. Сигурно е боляло.
— Бих го предпочела пред куршума.
— Винаги. Аз си отивам. До утре.
— Да. Добра работа свърши.
— Ти също. А, твоят човек е в кухнята, превързват го.
— Какво значи превързват го?
— Леко приятелско одраскване. Съвсем мъничко.
— Бил е ранен? Прострелян?! Защо никой не ми каза?
Хикмън не си направи труда да отговори. Нея вече я нямаше.
Али влетя в кухнята с див тъмен блясък в очите. Джона седеше на една от масите, гол до кръста, и спокойно си пиеше брендито, докато Уил омотаваше с бинт рамото му.
— Чакай. Дай да видя. — Тя избута Уил настрани, разви бинта и се вгледа в дългия плитък белег. Накрая Джона опря ръка в брадичката й и я бутна настрани.
— Ох — каза той.
— Остави тази чаша, отиваш в болницата.
Джона вдигна брендито, без да откъсва поглед от очите й. Отпи.
— Не.
— Какво значи не?! На какво прилича това? Държиш се като някакъв идиот, който се опитва да покаже какъв е мъж! Ти си прострелян.
— Не точно, по-скоро одраскан. А сега, ако нямаш нищо против, Уил пипа по-нежно от теб. Искам да свърши, за да може да си върви.
— Раната може да се инфектира.
— Може и камион да ме блъсне, но нямам намерение нито да ме блъсне камион, нито раната ми да се инфектира.
— Няма нищо, Али, наистина. — Уил успокоително я потупа по рамото и отново взе бинта. — Много хубаво почистих. Имали сме и по-лоши рани на времето, нали, Джона?
— Разбира се. А в момента май само аз ти липсвам.
— Много мило. — Али грабна чашата и отпи.
— Мислех, че мразиш бренди.
Мразя.
— Защо не си сипеш чаша вино? — предложи Уил. — Аз почти свършвам.
— Нищо ми няма. Всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух. След всичко, което се случи, помисли си, ръцете й започваха да треперят. — По дяволите, Блекхоук, вероятно аз съм те простреляла.
— Вероятно. Реших да взема предвид обстоятелствата и да не те давам под съд.
— Много благородно от твоя страна. Сега, чуй ме…
— Френи отиде с Бет у тях — добави той, за да я разсее.
— Тя е добре. Още е малко нервна, ала е добре. Искаше да ти благодари, обаче ти беше заета.
— Готово. — Уил отстъпи крачка назад. — Рамото ти е в много по-добро състояние от ризата. Бих казал, че това е истинската загуба. — Той вдигна напоената с кръв риза и стомахът на Али се преобърна. — Искаш ли да се кача горе и да ти донеса друга, преди да си тръгна?
— Не, благодаря. — Джона вдигна ръце и се разкърши. — Добре се справи. Не си загубил уменията си.
— Ежедневие. — Уил взе якето си. — Бива си те, Али. Тази вечер можеше да стане голяма каша. Но теб си те бива.
— Ежедневие.
— Аз ще заключа. Лека нощ.
Али седна до масата и изчака, докато настана тишина.
— Добре, умнико, какво, по дяволите, беше намислил? Ти се намеси в полицейска операция.
— О, не знам. Може би мислех, че този ненормалник ще те убие. Това ме притесни. — Той й протегна чашата от бренди. — Ще ми я напълниш ли, след като ми я изпи?
— Много хубаво. Седи си тук, наливай се с бренди и се прави на герой. — Тя скочи, грабна чашата, после се предаде и обви ръце около врата му. — Никога повече недей да ме плашиш така.
— Няма да те плаша, ако и ти не ме плашиш. Не, просто стой така една минутка. — Джона зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх. — Дълго ще те виждам как заставаш пред този пистолет. Страшно е.
— Знам.
— Ще се справя, Али, защото така стоят нещата. — Отдръпна я от себе си, впил поглед в очите й. — Има някои неща, които трябва да разбереш дали можеш да приемеш. Дали искаш да приемеш.
— Кои са те?
Той стана да си налее сам брендито и остави бутилката на масата.
— Има ли тук още полицаи?
— Освен мен?
— Да, освен теб.
— Не, чисто е.
— Седни тогава.
— Звучи много сериозно. — Тя придърпа стола си. — Сядам.
— Майка ми ни остави, когато бях шестнадесетгодишен. — Не знаеше защо започва оттук. Просто му се струваше, че това бе моментът, от който трябваше да започне. — Не можех да я обвинявам и още не мога. Баща ми беше труден човек, а на нея й беше омръзнало.
— Тя с него ли те остави?
— Вече нямах нужда от никой.
— Бил си шестнадесетгодишен.
— Али, аз никога не съм бил шестнадесетгодишен по начина, по който ти си била. Освен това имах баща ти.
Всичко в нея се размекна.
— Прекрасно е да кажеш такова нещо.
— То е просто факт. Той ме накара да ходя на училище. Той ми се караше, когато имах нужда някой да ми се скара, тоест през повечето време. И той беше първият човек в моя живот, който ми каза, че струвам нещо. Който изобщо видя, че мога да струвам нещо. Той е… Не познавам никой, който би могъл да се сравни с него.
Тя се протегна през масата и хвана ръката му.
— И аз го обичам.
— Нека довърша. — Джона стисна ръката й и се отдръпна. — Аз не отидох в колеж, дори Флеч не успя да ме накара. Изкарах някакви бизнес курсове, защото това ме устройваше. Когато бях на двадесет години, баща ми умря. Три кутии цигари дневно и общата гадост те довършват. Беше дълго и грозно, и когато всичко свърши, единственото, което изпитвах, беше облекчение.
— И това трябва да ме накара да си разваля мнението за теб?
— Тук има контраст и ти го виждаш не по-зле от мен.
— Да, имал си тежко детство. Колкото и да е била против съдбата, накрая и двамата сме извадили късмет и имаме Бойд Флечър за баща. Не ме гледай така. Той за теб е точно това, което е.
— Искам да ти обясня нещо, Али, преди да продължим нататък. Аз не бях жертва. Аз оцелявах и използвах всякакви методи, които можеха да ми помогнат да го постигна. Крадях и лъжех, и няма да се извинявам за това. Нещата можеха да се развият различно, ако баща ти не ме беше подгонил. Ала не се
