В спалнята на горния етаж намериха три пистолета, бойна пушка и сандък с патрони.
— Бъдете готови — предупреди Али. — Виждам резервна пачка за деветмилиметров пистолет, ала не виждам деветмилиметров пистолет, значи е въоръжен.
— Детектив Флечър? — Един от екипа излезе от килера, хванал с ръкавици дълъг назъбен нож. — Прилича на оръжието на убийството.
— Приберете го. — Тя взе от шкафа сребристочерен кибрит. — От „Блекхоук“. Това е целта му. Въпросът е кога.
Когато Али се изправи пред Джона в кабинета му, нощта бе паднала. Този човек бе голям инат, помисли тя. Нещо повече, не беше прав.
— Ще затвориш за двадесет и четири часа. Най-много за четиридесет и осем.
— Не.
— Мога да те затворя.
— Не, не можеш. А ако продължаваш да настояваш, ще ти отнеме повече от четиридесет и осем часа, което праща всичко по дяволите.
Али се отпусна в един фотьойл. Бе много важно да остане спокойна, напомни си. Бе жизненоважно да запази самообладание. Въздъхна и изригна поток от яростни и находчиви ругатни.
— Не вярвам, че последното ти предложение е възможно, независимо от моята сила и гъвкавост. — Тя се наведе напред. — Чуй ме.
— Не, ти ме чуй. — Гласът му бе спокоен, студен, твърд. — Бих могъл да направя това, което искаш. Какво ще го спре да иска да ме извади от играта? Аз затварям И той изчезва. Аз отварям и той се появява. Можем да играем тази игра до края на света. Предпочитам да играя собствената си игра, на моя земя.
— Няма да кажа, че нямаш право, защото имаш. Но ние ще го пипнем до два дни. Обещавам ти. Трябва само да затвориш заведението, да си вземеш малко почивка. Моите родители имат страхотна къща в планината.
— Ти ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се, че не. Трябва да остана тук и да приключа с това.
— Щом ти оставаш, и аз оставам.
— Ти си цивилен.
— Точно така, и ако това не е полицейска държава, имам правото да си върша работата когато и както искам.
Идеше й да започне да скубе коси, ала знаеше, че това само щеше да го развесели.
— Моята работа е да те запазя жив, за да си вършиш работата.
Джона стана.
— Така ли мислиш? Че ти си мой щит? Затова ли си носиш пистолета, както сме тук, зад заключени врати? Затова ли го държиш на една ръка разстояние винаги, когато сме тук? — Заобиколи бюрото.
— Това не ми харесва.
Али се прокле, задето се бе изпуснала, но срещна погледа му.
— Ти си мишената.
— Ти също.
— Това е губене на време.
Той я извъртя, преди да бе успяла да тръгне към асансьора.
— Ти няма да стоиш пред мен. — Произнесе го бавно и отчетливо, с един от редките проблясъци на гняв в очите. — Разбери това.
— Не ми казвай как да си върша работата.
— Не ми казвай как да си живея живота.
Тя отметна назад глава и простена приглушено.
— Добре. Добре, забрави за това. Ще го направим по по-трудния начин. Предлагам ти споразумение. Двадесет и четири часа охрана отвън. Цивилни полицаи на бара и в клуба през цялото време. Приемаш преоблечени полицаи в кухнята и като сервитьори.
— Това споразумение не ми харесва.
— Въпреки това. Приеми го или не. Ако не го приемеш, ще използвам връзките си и ще те задържа под охрана, така че да не можеш да се измъкнеш. Мога да го направя, Блекхоук, и ще го направя. Баща ми ще ми помогне, защото държи на теб. Моля те. — Сграбчи го за реверите. — Направи го заради мен.
— Четиридесет и осем часа — съгласи се той. — А междувременно ще пусна слуха, че го търся.
— Недей.
— Това е споразумението. Честно е.
— Добре. Това е споразумението.
— А сега, на какво се обзалагаш, че в момента мога да сляза долу и да ти посоча всеки полицай, който вече си сложила тук?
Али изду бузи и се усмихна:
— Не се обзалагам. Предполагам, не мога да те убедя да останеш тази вечер горе?
Джона прокара пръст по корема й.
— Ще остана, ако и ти останеш.
— Така си и мислех. — Единственият начин бе понякога да постигне компромис, понякога да подразни. — Задръж тази мисъл, докато затвориш.
— Няма да имам проблеми. — Той отиде да извика асансьора. — Тази вечер или утре вечер.
— Да. А също толкова вероятно е, дори по-вероятно, да го хванат в апартамента му. Ала ако се промъкне през мрежата, ако усети нещо, ще дойде тук. И това ще бъде скоро.
— Уил има остро око. Той ще знае какво да гледа.
— Не искам ти или твоите хора да поемате рискове. Ако някой го забележи, ще ми кажеш. — Тя го погледна през рамо и видя, че се бе вторачил в нея. — Какво?
— Нищо. — Но я погали по бузата. — Когато свършиш с това, можеш ли да си вземеш малко отпуск?
— Какво значи малко?
— Няколко дни. Да заминем. Някъде, където и да било.
— Може и да се оставя да ме убедиш. Имаш ли нещо предвид?
— Не. Ти избери.
— Е, наистина си либерален и безстрашен. Ще започна да мисля. — Пристъпи в асансьора, вече съсредоточена върху друго, ала Джона хвана ръката й.
— Али?
— Да?
Толкова много имаше за казване. Още повече за чувстване. А не бе моментът.
— По-късно. Ще стигнем до това по-късно.
Дванадесета глава
Традиционно в неделя вечер в „Блекхоук“ нямаше много посетители. Нямаше жива музика като примамка, а и първият работен ден от седмицата неумолимо се задаваше.
Али реши, че днес много хора в Денвър бяха предпочели да се възползват от прекрасното време и меката вечер, а повечето от тези, които бяха излезли да се разхождат в нощта, седяха по час и повече на по чаша питие или бира с чипс.
Тя наблюдаваше входа, проверяваше изходите, вглеждаше се в лицата и броеше главите. Цялата вечер през определено време излизаше във фоайето да провери какво става със засадата в апартамента на Лайл.
Един час преди затваряне той още не бе забелязан.
Али неспокойно кръстосваше, вглеждаше се в лицата, наблюдаваше вратите. Посетителите оредяваха, сигурно до последните поръчки нямаше да остане почти никой.
Къде беше той? Къде, по дяволите, беше? Нямаше къде повече да се крие.
