— Какво мислиш?
Голямото колкото гараж помещение бе пълно с маси, машини, лавици, инструменти, дървен материал. Изглеждаше, че има няколко започнати неща, ала Джона не можеше да каже какви са или какви се предполага да станат.
— Впечатляващо — отвърна той дипломатично. — Какво правиш тук?
— Вдигам много шум. Освен това още не съм измислил какво друго. Преди десетина години помогнах на Кийнън да направи една къщичка за птици. Доста добре се получи. Сила започна да ми купува инструменти. Играчки за момчета, така ги нарича. — Бойд прокара ръка по дръжката на един трион. — После ми трябваше място да ги държа. Преди да се усетя, имах напълно оборудвана работилница. Мисля, че нарочно го е измислила, за да не й се мотая в краката.
— Много умно.
— Такава е тя. — За момент стояха загледани в инструментите, пъхнали ръце в джобовете си. — Добре, да свършваме с това, за да можем и двамата да се успокоим и да си вземем нещо за хапване. Какво става между теб и дъщеря ми?
Джона не би могъл да каже, че въпросът бе неочакван, но въпреки това всичко в него се напрегна.
— Ние се срещаме.
Бойд кимна, приближи се към малкия хладилник и извади две бири. Отвори ги и подаде едната на Джона.
— И?
Джона надигна бирата и го погледна спокойно.
— Какво искаш да ти кажа?
— Истината. Макар да разбирам, че предпочиташ да ми кажеш, че това не е моя работа.
— Разбира се, че е твоя работа. Тя ти е дъщеря.
— Значи не спорим. — Бойд се разположи удобно върху една от масите. — Става дума за намеренията ти, Джона. Питам те какви намерения имаш ти във връзка с дъщеря ми.
— Нямам никакви намерения. Не трябваше изобщо я докосвам. Знам го.
— Наистина. — Заинтригуван, Бойд наклони глава. — Имаш ли нещо против да ми обясниш това?
— Какво искаш от мен? — Поддал се на раздразнението, Джона прокара ръка през косата си.
— Първият път, когато ми зададе този въпрос, с почти същия тон, ти беше на тринадесет години. От устната ти пак течеше кръв.
— Помня.
— Не знам някога да си забравял нещо, което означава, че помниш какво ти казах тогава. Но ще ти го кажа пак. Какво искаш ти от себе си, Джона?
— Аз имам това, което исках. Приличен живот, живян по начин, който мога да уважавам и да ми харесва. И знам защо го имам. Знам какво ти дължа, Флеч. Всичко. Всичко, което имам, всичко идва от теб. Ти отвори за мен врати и ме изправи на крака, когато нямаше причина да го сториш.
— Уха! — Искрено потресен, Бойд вдигна ръка. — Продължавай.
— Ти промени живота ми. Ти ми даде живот. Знам къде щях да съм сега, ако не беше ти. Нямам право да се възползвам от това.
— Определено ми приписваш много големи заслуги — каза тихо Бойд. — Това, което направих, бе, че видях едно улично момче с възможности. И му се скарах.
Очите на Джона се изпълниха с емоции.
— Ти ме създаде.
— О, не, Джона, ти сам се създаде. Макар Господ да ми е свидетел, че съм горд, ако съм изиграл някаква роля в това. — Бойд слезе от масата и закрачи из работилницата. Каквото и да бе очаквал от този разговор, не бе очаквал да се развълнува, да се почувства като баща, получил безценен подарък от сина си. — Ако чувстваш, че имаш някакъв дълг към мен, отплати ми се сега, като си искрен с мен. — Той се обърна. — Защо имаш връзка с Али, защото е моя дъщеря ли?
— Въпреки това. Престанах да мисля за нея като за твоя дъщеря, иначе никога не бих имал връзка с нея.
Това бе отговорът, който Бойд искаше да получи, и кимна. Момчето страдаше, а той не усещаше много да съжалява за това.
— Какво значи връзка?
— За Бога, Флеч. — Джона отпи голяма глътка от бирата.
— Нямах предвид това — бързо каза Бойд и също пи. — Да оставим точно тази част настрани, за да не трябва да се сбием.
— Хубаво. Добре.
— Искам да кажа, имаш ли чувства към нея?
— Не ми е безразлична.
Бойд изчака и отново кимна.
— Добре.
Джона изруга. Бойд бе поискал от него откровеност, а той се измъкваше.
— Влюбен съм в нея. По дяволите. — Затвори очи и си представи как запраща бутилката към стената, как стъклото се разбива. Не му помогна. — Извинявай. — Отвори очи и възстанови част от самообладанието си. — Обаче по-откровено не мога да го кажа.
— Да, бих казал, че е така.
— Ти знаеш какъв съм аз. Не може да мислиш, че съм достатъчно добър за нея.
— Разбира се, че не си — отсече Бойд и забеляза, че ясните му зелени очи дори не трепнаха. — Тя е моето малко момиченце, Джона. Никой не е достатъчно добър за нея. Ала като знам какъв си ти, бих казал, че доста се доближаваш. Чудя се защо това те изненадва. Не помня някога да ти е липсвало самочувствие.
— Не мога да се оправя, имам чувството, че се давя. Отдавна не ми се е случвало да не мога да се оправя с нещо.
— Жените правят такива неща с теб. Ако жената си я бива, може никога вече да не изплуваш. Красива е, нали?
— Да. Ослепява ме.
— Освен това е и умна, и силна, и знае как да се справи с това, което й се сервира.
Джона разсеяно потърка сцепената си устна.
— Не споря.
— Тогава съветът ми към теб е да бъдеш откровен и с нея. Али няма да те остави да се разминеш с по- малко, поне не за дълго.
— Тя не търси нищо друго от мен.
— Продължавай да мислиш така, синко. — Отново спокоен, Бойд се приближи към Джона, сложи ръка на рамото му и го поведе към вратата. — Искам да ти кажа само едно нещо. Ако я нараниш, ще те убия. И никога няма да намерят тялото ти.
— Е, сега се чувствам по-добре.
— Хубаво. И така, как ти хареса пържолата?
Али ги видя да излизат от работилницата и се отпусна за пръв път от момента, в който ги видя да влизат. Баща й дружелюбно бе прегърнал Джона през рамо. Изглеждаха така, сякаш просто бяха изпили по една бира и си бяха говорили за електрически инструменти.
Ако баща й се бе ровил в отношенията им с Джона, поне не бе оставил болезнени рани.
Харесваше й да ги гледа заедно, харесваше й да вижда истинската симпатия и взаимно уважение. Семейството й бе на първо място в нейния живот и макар че би отдала сърцето си там, накъдето я влечеше, никога нямаше да бъде напълно щастлива с мъж, когото семейството й не можеше да обича.
Едва не изпусна купата с картофена салата. Сила я грабна и отбеляза:
— С две леви ръце си.
— Мамо…
— Хм? Пак ще ни свърши ледът.
