Имаше и още нещо, помисли си Рина, когато колегата й спря да говори. Имаше нещо в тона му.
— Друго какво?
— Намерили са меню от „Сирико“ отзад. Пръстите й се свиха, сетне се отпуснаха.
— Чудех се къде ли го е оставил — намръщена, тя се захвана отново за работа. — Разносвач. Може би се е направил на разносвач. Не на храна. Тя нямаше да го пусне. Пакет? Трябва да е получила нещо. Какво може да е било… — Цветя, реши Рина, като си спомни как Бо се е сблъскал с него в цветарския магазин. — Най-вероятно цветя.
Отметна глава назад.
— Защо съпругата на едно ченге ветеран ще отвори вратата на непознат мъж? Защото й носи цветя. Трябва да разпитаме съседите, хората в съседните сгради — дали не са видели мъж с кутия за цветя и куфарче или сак.
— Ще се заема с това.
И двамата погледнаха О’Донъл, който влезе в стаята.
— Ударил е още веднъж. Колите са тръгнали към къщата на Мингър.
— Джон не е там, нали? — Рина се изправи, краката й трепереха. — Не може да е пристигнал, дори да е карал направо за вкъщи.
— Върви — каза й Трипли. — Ние ще останем тук.
Тя тръгна бързо, сваляйки пътьом защитните си ръкавици.
Ако се опитва да свърши всичко тази нощ, може да отиде при родителите ми, при брат ми и сестрите ми.
— Пазят ги, Хейл!
— Да, знам.
— Но въпреки това се обади на всички.
— Не напускайте къщата — нареди на баща си. — Никой да не напуска къщата! Тръгвам към Джон. Не искам никой да излиза навън, докато не кажа обратното. Ще дойда при вас веднага щом мога.
Затвори, преди баща й да успее да възрази.
— Джоуи не е отседнал в Балтимор. Може би е в щата, но не и в града. Вероятно до границата с окръг Колумбия.
— Ще изпратя полицаи със снимката му да проверят в мотелите, хотелите. Имай предвид, че това е много голяма площ.
— Не. Джоуи е тръгнал към големия финал. Той мисли напред. Снабдил се е с документи за самоличност, вероятно с кредитна карта, съответстваща на тях. Може би се представя за пътуващ изпълнителен директор. Днес на едно място, утре на друго.
Рина изскочи от колата, когато О’Донъл спря зад пожарникарската кола. На мястото на сърцето й имаше един свит юмрук, въпреки че пожарът вече бе овладян и почти загасен.
Приближи се бързо до Стив.
— Изтичане на газ?
— Няма. Пожарът се е ограничил само в спалнята. Детекторът за дим е дезактивиран. Една жена разхождала кучето си и видяла пожара. Тя се обади.
— Къде е сега?
— Ей там. Нанси Лонг.
— Нанси? Джина и аз бяхме с нея в един клас — когато я откри сред тълпата, Рина се упъти към нея. Нанси държеше каишката на възбудения териер с едната си ръка, а с другата бе хванала мъжа си.
— Нанси, здравей.
— Здравей, Рина. Беше ужасно! Но казаха, че господин Мингър не си е вкъщи. Аз видях дима. Сузи вдигаше много шум, аз се предадох и реших да я изведа на разходка. Тъкмо пишкаше, когато погледнах нагоре. Може би съм го помирисала, не знам, но погледнах нагоре и видях дим да излиза от прозореца. Не знаех какво да правя, направо изпаднах в паника. Изтичах и започнах да чукам по вратата на господин Мингър и да го викам. Сетне побягнах към къщи. Дори не можах да набера 911, толкова силно трепереха ръцете ми. Трябваше да повикам Ед да го направи.
— Спасила си къщата на Джон. А ако е бил вътре, щеше да спасиш и живота му.
— Не знам. Толкова се уплаших.
— Видя ли някого? Някой да се разхожда или да потегля с кола?
— Не. Не видях никого. Не и тогава.
— Какво искаш да кажеш
— Имам предвид, че на улицата нямаше никой, освен мен.
— Може би си видяла някого по-рано?
— Да си собственик на малко кученце и да го обучаваш, означава да прекарваш доста време навън. Преди да си легнем, изведох Сузи за последната й разходка през нощта, както си мислех тогава. Точно отворих вратата и видях да минава един мъж. Но беше доста по-рано, около полунощ. Така мисля.
— Познаваш ли го?
— Не. Не обърнах внимание, освен че погледна към мен, когато говорех на Сузи и сякаш ми махна с ръка. А аз си помислих коя ли жена ще бъде ощастливена тази нощ.
— Ощастливена? Защо?
— Носеше една от онези дълги бели кутии за цветя и аз се сетих, че Ед никога не ми е пращал цветя.
— И това бе около полунощ?
— Точно така.
— Ще ти дам да разгледаш някои снимки, Нанси.
Рина стоеше в кухнята на Джон и гледаше салфетката от „Сирико“ върху кухненския плот. Постави маркер за доказателство на нейно място и я прибра в пликчето.
— Джон пътува насам — рече О’Донъл, като затвори телефона си. — Ще му отнеме два или три часа. Искаш ли да започваш тук или ще изчакаш той да дойде?
— Ще се справиш ли сам засега? Искам да проверя как са нашите, сетне да обработя образците, които събрахме досега.
— Сложи си униформа.
— Такъв е и моят план. Той може би ще изчака. Ден или два, за да е сигурен, че Джон ще си е вкъщи. Тази вечер беше по-важно да ни обърка, да ни размотава из целия град. Просто ме изчакваше да включа кой е.
— Сега пред къщата ти има патрул, мъже отпред и отзад. Тя се усмихна.
— Това ще го изкара извън нерви — когато телефонът й зазвъня, коремът й се сви.
— Хейл на телефона.
— Жалко, че Мингър не си беше вкъщи. Сега щеше да се пече като коледна пуйка.
Тя направи знак на О’Донъл.
— Това сигурно те е разочаровало много, Джоуи.
— Е, и кучката на ченгето ми стигаше за тази вечер. Мислех си за теб, когато я оправях, Рина. Всеки път, когато я чуках, си мислех за теб. Получи ли съобщенията ми?
— Да, получих ги.
— Това е лицето на баща ти със скапаната готварска шапка, нали? Твоята сексапилна дъртофелница го е нарисувала — той се засмя, когато тя не отговори. — Има още една изненада, която те очаква. В клиниката на брат ти. Побързай.
— Мамка му! По дяволите! — тя моментално затвори и се обади на 911. — Клиниката, където работят брат ми и жена му. Два квартала по-надолу.
— Аз ще карам — О’Донъл отвори вратата пред нея. Листът с вината от „Сирико“ лежеше в канавката, а сградата беше в пламъци.
— Обличам се — Рина заобиколи колата и отвори багажника, откъде извади оборудването си. — Ще помогна за потушаването.
— Рина!
