Рина погледна назад към къщата. Битката с огъня продължаваше, но това бе само още един случай. Тя загуби партньора си в онази стая. Загуби сърцето си и се страхуваше, че е загубила и нервите, и куража, и желанието си да работи.
— Той ги е убил само за да ми докаже, че може. Само за да видя аз! О’Донъл беше само за глазура. Гадно, мръсно копеле! Ще го накарам да си плати!
— Нуждаеш се от почивка, Рина. Трябва да поспиш. Ще те заведа при мама, ще ти дам успокоителни.
— Не, няма — подпря челото си отново на коленете, като се бореше със сълзите, за които се опасяваше, че никога няма да спрат, ако пусне първата от тях. Искаше да е ядосана, гневна, да чувства как гневът изгаря кръвта й, но можеше само да се бори с ужасната, съсипваща я скръб.
Те бяха млади хора, помисли си тя. По-млади дори от нея самата. Беше ги убил хладнокръвно и бързо в леглото им и ги бе нагласил като кукли.
Тази картина щеше да я преследва през остатъка от живота й. Както и картината на добрия човек, на отличния полицай, на прекрасния приятел, покрит с пламъци.
Отново вдигна глава и погледна брат си в очите.
— Казах ти да не излизаш. Казах ти, че трябва да стоиш вътре.
Можеше да бъде брат й, помисли си Рина. Майка й, сестрите й, баща й. Това бе съобщението, което Джоуи й оставяше със смъртта на О’Донъл. Можеше да избере който и да е от тях и все още имаше възможност да го направи.
— Не се тревожи за мен — Ксандър я погали по лицето. — Един от полицаите отведе Ан и бебето при мама. Заобиколени сме от цяла полицейска армия.
Той бе докоснал лицето й и тогава, спомни си Рина. Преди двадесет години, когато лежеше на земята изумена и уплашена, и плачеше след нападението на Джоуи. Брат й я бе докоснал по лицето. Миришеше на замразена гроздова близалка.
Скръбта от сърцето й се изля в ридание.
— Ксандър, той изгори твоята клиника.
Брат й се наведе и допря челото си в нейното, а тя го прегърна.
— Всичко е наред. Ще бъде наред.
— О, Господи, Ксандър! Той ще иска да изгори и теб. Ще те преследва, ако не го спрем. О’Донъл беше следващата цел, след семейството ми. Той не е участвал в случилото се преди двадесет години. Причината е връзката ми с него, а не отмъщение. Ето защо е мъртъв. Не знам как да го спра. Уплашена съм до смърт.
Треперенето започна от краката и разтърси цялото й тяло, така че тя сграбчи ръцете на брат си, за да не се разпадне на парчета.
— Не знам какво да правя, Ксандър! Не знам какво този тип ще направи след това и кой е следващият!
— Трябва да се приберем у дома. Просто трябва…
Той млъкна, защото и двамата забелязаха Бо, който си проправяше път като обезумял сред хората и барикадите, като я викаше по име. Тя се изправи, леко трепереща, опряна на брат си.
— Ти почакай тук. Ще го доведа.
— Не. Не мога да стоя повече.
Тя тръгна бързо, доколкото можеше, но й се струваше, че плува в някакъв басейн със сироп. Видя как двама униформени полицаи спряха Бо.
— Оставете го, той е с мен. Всичко е наред. Той е с…
Бо се освободи и задуши последните й думи, като я сграбчи и притисна към себе си.
— Съобщиха, че си влязла вътре — ръцете му я стискаха. — Казаха, че си вътре. Съобщиха, че едно ченге е убито. Ранена ли си? — той я отдръпна от себе си и прекара ръце по тялото й. — Ранена ли си?
— Не. О’Донъл… — погледът й се замъгли от сълзи. — О’Донъл… е мъртъв. Мъртъв. Включи пожарогасителя и той избухна в ръцете му. Експлодира. И огънят… не можах да го спася.
— О’Донъл? — тя видя сълзи в очите му. — О, Господи! Рина — притисна я още по-силно към себе си и я задържа така. — Съжалявам, ужасно съжалявам. О, Господи, горката госпожа М.
— Какво?
— Сестра му — Бо я залюля, както стояха на улицата, обгърнати от дим и смърт. — Рина, толкова съжалявам. — И съм щастлив, че не си била ти, каза си наум, а облекчението се примесваше със скръбта, която го сграбчи. — Какво мога да направя?
— Нищо — обхващаше я безчувствено вцепенение. Празна, опустошаваща скръб — той си отиде. Няма го.
— Но ти не си — Бо се взря в лицето й. — Ти си жива. Ти си тук.
— Не мога да мисля. Дори не съм сигурна дали чувствам нещо. Просто съм…
Той не й позволи да говори повече, като притисна устните си върху нейните.
— Напротив, можеш. Ще мислиш и ще чувстваш, и ще правиш онова, което трябва — докосна с устни челото й. — Това трябва да направиш.
„Да спасим онова, което можем“, спомни си думите на О’Донъл. И от тях почерпи сили и възвърна равновесието си.
— Ти ме върна обратно в света, Гуднайт — промърмори Рина.
— Какво?
Тя само поклати глава.
— Нищо. Какво правиш тук? Тичаш по улиците като луд? Никой ли не ме слуша?
Той продължи да гали косата, лицето, ръцете.
— Аз съм по-млад и по-бърз от баща ти. Успях да се измъкна от полицаите в къщата. Баща ти обаче не успя.
— По дяволите! — тя се обърна и огледа местопрестъплението.
Ако не бяха дошли навреме, пожарът можеше да унищожи горните два етажа. Можеше да обхване съседните къщи, заплашвайки да погуби още човешки живот. Но това нямаше да стане тази нощ, не и тук. Засега това беше, засега.
„Това е работата ни“ — беше казал О’Донъл. Това беше
— Дай ми една минута — тя стисна ръката на Бо и се насочи към Янгър, който тъкмо пристигаше, научил за смъртта на О’Донъл. — Отивам да се погрижа за сигурността на семейството си, да проверя как е там. Ако Джоуи се обади отново, ще ти съобщя.
— Този път кучият син уби един от нас — лицето на Янгър бе ледено като зимно небе. — Уби полицай. Добър полицай. — Отправи взор към небето. — Този път той ще умре. Няма да му се размине.
— Да. Но все още не е свършил с нас, с моето семейство. Може да се опита да проникне там. Освен това трябва да се измия — тя разкопча якето си. — Да почистя мръсотията и да проясня мислите си. Ако искаш, ела с мен при родителите ми.
Капитанът идва насам. Трябва да му докладвам, да поставя пазачи.
— Благодаря.
Той хвана ръката й, когато тя се обърна.
— Този негодник е на една крачка пред нас, Хейл. Но нещата ще се променят, кълна ти се! Няма да успее този път.
Дали? — запита се Рина. Джоуи беше гадна кобра, колкото търпелива, толкова и смъртоносно отровна. Можеше да се скрие, да изчезне с вятъра за години и да се върне, когато никой не го очаква.
Тя погледна за последен път къщата и се отдалечи. Не, това не беше правилното мислене. Така мисли объркан, обезкуражен и изтощен човек. Джоуи беше отишъл твърде далеч, дотолкова, че вече не можеше да спре. Беше прекалено близо до целта, за да зареже и замрази всичко. Да се откаже.
Рина заключи нещата си в багажника.
— Детектив Янгър може да дойде, когато свърши тук. Джон е на път от Ню Йорк.
— Какво е правил в Ню Йорк? — попита Бо, като хвана ръката й и сплете пръстите си с нейните.
