Изненадата да го чуе да я нарече с малкото й име за пръв път откакто работеха заедно я спря.
— Какво смяташ да правиш? Остави пожарникарите да си свършат работата.
— Той ни върти в кръг, кара ни да тичаме и да се щураме като опитни мишки, за да ни обърка, да отънеят редиците ни — тя затръшна багажника. — Не може да удари директно „Сирико“, нито мен и семейството ми, затова ни разиграва. За да ме вбеси.
Шлемът се люлееше в ръката й, а пламъците на пожара танцуваха пред нея.
— Сега вече е обсебен — рече мрачно Рина. — Не може да се спре, как би могъл? Това е хипнотизиращо. Огънят е толкова властен и красив!
Димът насълзи очите й.
— Училището, сетне Бо. Но Бо беше просто удобна моментна възможност. Настройва ме. Сетне жената на Умберио, после Джон. Сега Ксандър.
— Проправя пътя си към теб.
— Излязъл е на последната, финалната права преди тържествения финиш. Всичко, което прави, е за отмъщение. Но защо не кара подред? Ксандър трябваше да бъде след училището. Логично той беше следващата стъпка, после баща ми, след това ресторантът и така нататък. Джоуи прескача ходове, но въпреки това го прави по план.
— Старата му къща. Тя е наред — обади се О’Донъл, когато Рина се обърна и го изгледа. — Извели са баща му оттам и той никога не се е върнал. Трябвало е да напусне къщата с майка си.
Рина остави шлема в колата.
— Този път аз ще карам.
30.
Пламъците ближеха прозорците на втория и третия етаж на къщата, в която някога бяха живели семейство Пасторели. Нямаше аларми, нито викове, нито тълпа. Само огънят гореше като факла в нощта.
— Обади се на пожарната! — развика се Рина на О’Донъл, грабна шлема си и заобиколи тичешком колата, за да извади облеклото си. — Вътре има хора. Двама — вероятно в спалнята на втория етаж. Влизам.
— Почакай отряда на пожарната!
Тя закопча костюма си.
— Не мога да чакам! Трябва да се опитам. Може да са още живи и да не могат да излязат. Няма да позволя още някой да изгори тази нощ.
Тя грабна пожарогасителя, като чуваше само с част от съзнанието си гласа на О’Донъл, който обясняваше ситуацията и даваше адреса по телефона. Беше точно зад нея, когато изтича по стълбите.
— Джоуи може още да е вътре! — оръжието на О’Донъл бе в ръката му. — Ще пазя гърба ти.
— Поеми първия етаж — извика тя. — Аз се качвам горе. Подпалвачът бе оставил вратата отворена, отбеляза Рина.
Като покана за влизане — заповядайте, моля, чувствайте се като у дома си. Размени поглед със партньора си, кимна му и мина през вратата.
Влизаше достатъчно светлина от улицата и от сребристата луна. Сенки и силуети, вероятно на мебели, които погълна с очи, докато сърцето й галопираше в основата на гърлото.
А в стомаха й имаше буца лед, докато се качваше по стълбите, където димът се събираше на валма под тавана.
Трупаше се, сгъстяваше се и се напластяваше в мътна непрозрачна завеса. Ревът на огъня беше като търкаляща се вълна, която всеки миг можеше да се превърне в истинско цунами. Провери една затворена врата дали е гореща и установи, че не е. Бързо продължи по коридора към следващата.
По тавана над главата й танцуваха пламъци, бяха обгърнали вратата като златна рамка. Срамежливо ближеха ботушите й.
Рина чу собствения си приглушен вик от страх, когато започна да пръска пяна върху тях. Сетне се разнесе вой на сирени. Никой не отговори на виковете й. Тя събра кураж, пое си дълбоко въздух и претича през стената от огън.
Стаята пламтеше — като малка дяволска планина. Огънят се стелеше по пода и лижеше скрина, върху който една ваза с цветя вече гореше. За един удар на сърцето Рина остана заобиколена от пламъци, от тяхната яркост и фантастична топлина, цветове, движение и мощ.
Оръжията й бяха толкова жалки и смешни, помисли си тя, срещу невероятната страст и сила насреща й. И за голямо съжаление, беше закъсняла.
Той не беше запалил леглото. Беше запазил гледката за нея, искаше тя да я види.
Беше ги подредил, разбира се. След като ги бе застрелял, ги бе подпрял един до друг така, все едно са зрители в театър. Пленена от великолепието на огъня публика.
Рина прекоси бързо стаята. Част от съзнанието й настояваше да остане на място, вцепенена и омагьосана. Но тя отиде до леглото, рискувайки да бъде обгорена. Трябваше да бъде сигурна. Да се увери, че е пристигнала прекалено късно и нищо не може да ги спаси.
— Върни се! Върни се!
При вика на О’Донъл тя се обърна. Част от съзнанието й регистрира факта, че той стои на прага на вратата, заобиколен като в рамка от танцуващите пламъци. Лицето му бе изцапано от пот и дим, но очите му бяха ясни и твърди.
Беше прибрал пистолета си и вместо него държеше домашен пожарогасител в ръце.
— Мъртви са — извика тя, надвиквайки шума и рева на пожара, но чу мъртвешкото отчаяние в собствения си глас. — Убил ги е, докато са спали в леглото си.
Очите му задържаха нейните за миг с онзи проблясък на разбиране, който съдържаше гняв и погнуса.
— Да спасим каквото можем — вдигна О’Донъл пожарогасителя. — Това ни е работата.
И натисна спусъка.
Експлозията я вдигна във въздуха и я хвърли върху леглото, където падна между мъртвите. За миг съзнанието й престана да работи, вцепени се, стана неспособно да възприема.
Сетне Рина започна да крещи името на партньора си, сграбчи кървавите чаршафи от леглото и се претърколи през огъня, през вратата.
Знаеше че вече го няма, знаеше, че е мъртъв, но въпреки това се хвърли с чаршафите и собственото си тяло върху отъня, който го бе погребал.
Когато другите пристигнаха и зад гърба й се изливаше вода и гасеше огъня, тя бе потънала дълбоко в своя личен ад.
— Знаел е, че аз ще вляза първа — седеше на бордюра. Беше свалила кислородната маска, която Александър притискаше към устата й. — Тези хора там горе, те не представляваха нищо за него. Ето защо ги е застрелял вместо да ги изгори. Те не означаваха нищо. Но е бил убеден, че аз ще отида първа при тях.
— Не можеш нищо да направиш, Рина. Нищо не можеш да промениш.
— Той уби партньора ми — тя стисна очи и притисна лице към коленете. Винаги, винаги до края на живота си щеше да вижда как гори, как огънят поглъща разкъсаното му тяло.
„Това ни е работата.“ Последните му думи. Сега се питаше дали има в себе си сили да върши работата, която го уби. Мъка и вина изпълваха цялото й същество.
— Негодникът е знаел, че аз ще се кача първа, ще вляза при огъня. Повредил е домашния пожарогасител, предполагайки, че О’Донъл или някой друг ще го вземе и ще го използва. В кухнята, най- вероятно в кухнята. Естествено действие, инстинктивно. Грабваш го, включваш го. Ако бях изчакала, ако не бях влязла…
Знаеш добре, че няма смисъл от „ако“. — Ксандър я хвана за раменете и я вдигна, докато очите им се срещнаха. — Катарина, ти направи онова, което трябваше, О’Донъл също. Има само един човек, който трябва да бъде обвинен.
