Права беше, помисли си Бо. Синьо небе, пухкави облачета, ярко слънце. По-добре навън, отколкото да седи вкъщи и да мисли за някакво измислено момиче или да се мотае из работилницата на майстора си.
Беше си поставил за цел да придобие собствена работилница. След като спечелеше достатъчно пари да наеме къща или — ако пофантазираше още малко — да купи такава, щеше да има и собствена работилница! Една хубава малка барака, обзаведена с работни маси и инструменти. Щеше да започне собствен бизнес.
Бо влезе в сградата с апартаменти под наем, която изглеждаше точно като всички сгради извън кампуса. Едно от онези места, на които искаше веднага и завинаги да каже „сбогом“. Хрумна му, че може да уговори Брад да му помогне с малко пари, за да купят къща за ремонтиране и подновяване.
— Тя живее на първия етаж. — Ками отиде до една врата и почука. — Наистина ще я харесаш, Бо. Много е готина.
Широката й усмивка напомни на Бо защо мразеше да му уреждат приятелки. Ако не харесаше това момиче, трябваше да се преструва, че го харесва. В противен случай Ками щеше да мърмори на Брад, докато Брад не започне да ръчка него.
Но част от притесненията му се стопиха, когато една дребна червенокоска с големи сини очи и съблазнителни форми, отлично опаковани в джинси и прилепнала сива тениска, отвори вратата.
Изглеждаше доста добре, така че преглътна негативното си отношение към халката на веждата й. Може би това беше секси.
— Здрасти, Манди. Познаваш Брад.
— Разбира се. Здрасти, Брад.
Имаше съвсем лек намек за фъфлене в говора й и това също звучеше доста секси.
— А това е Бо Гуднайт.
— Здрасти, Бо. Само да си взема чантата и съм готова. Много е разхвърлено. Не влизайте — предупреди ги със смях и ги пропъди навън. — Съквартирантката ми замина вчера на някакъв див уикенд и направо обърна всичко с краката нагоре, за да си търси сандалите. Разбира се, аз ги намерих веднага след като тя тръгна. Не съм чистила, нито подреждала. Тя трябва да го направи, като се върне.
Говореше, без да спира, докато вземаше чанта с дълга дръжка за през рамо и черен калъф за бухалка, но бъбренето не беше досадно, а забавно.
О, бейзбол, помисли си Бо. Имаше слаб лъч на надежда.
Манди излезе, тръшна вратата зад себе си, след което му се усмихна широко.
— Нося камерата си вътре — метна чантата през рамо. — Много съм досадна, предупреждавам.
— Манди е фотограф — обясни Ками. — Стажува в „Балтимор Сън“.
— Ужасно работно време и никакви пари. Но ми харесва. Хей, я го виж ти него!
Преди Бо да успее да каже нещо, тя напълно му обърна гръб, за да огледа един младеж, който слизаше по стълбите. Носеше костюм и вратовръзка и изглеждаше малко объркан.
— Боже, Боже, какво конте! — рече Манди и цъкна с език. — Изглеждаш напрегнат.
— Отивам на сватба — той вдигна ръка към възела на раираната си вратовръзка и го стегна. — Така добре ли е?
— Ками, Брад, Бо, това е Джош. Съседът ми от горния етаж. Приятел, студент и аматьор във връзването на вратовръзки, да й да я оправя! Кой се жени?
— Сестрата на приятелката ми. Ще се срещна с цялото й семейство. Чувствам се направо болен.
— О, те ще те оглеждат под лупа — тя оправи вратовръзката му и го потупа по ревера. — Сега си тип топ. И не се тревожи, хората по сватби или плачат, или се напиват.
— Повечето ще бъдат италианци.
— Тогава ще направят и двете. Италианските сватби са истински букет от забавления. Само вдигай чашата и казвай — чакай да се сетя как беше —
—
— Много е сладък, нали? — рече Манди, когато той си тръгна. — Беше като омагьосан от това момиче почти целия семестър. Май най-накрая му е излязъл късметът — тя нагласи шапката си. — Да вървим да видим някоя тлъста дебело гъза риба.
Бела бе поръчала идеално време и според Рина поръчката й бе удовлетворена. Небето беше великолепно, меко, нежно синьо и златно, в началото на лятото цветята бяха ярки и прекрасни, а влажността милостиво ниска.
Самата Бела приличаше на принцеса, всички казаха така, в своята приказна бяла рокля. Косата й блестеше като златна под искрящия воал. В ръцете си носеше забележително произведение на изкуството от розови рози и малки бели лилии.
Църквата бе украсена с цветя, които тя бе избрала, аранжирани в бели кошници. Беше отхвърлила традиционния орган и го бе заменила с арфа, флейти, чело и цигулка. Рина трябваше да признае, че звучат прекрасно. Класически.
Никакви дантелени пердета и букети от тоалетна хартия „Клинекс“, помисли си, а очите й се замъглиха и в гърлото й спря гореща топка. Изабела Хейл сякаш плуваше по средната пътека на църквата „Свети Лио“ под ръка с баща си и изглеждаше като кралица. Шлейфът й се влачеше зад нея като бяла река, лицето й светеше, диамантите пламтяха на ушите й.
Желанието й се бе сбъднало, мислеше си Рина, докато Винс — елегантен и красив в официалния си утринен костюм — я гледаше като заслепен.
Тъмните му очи не се откъсваха от лицето й. Баща й се просълзи, когато внимателно вдигна воала на Бела, нежно целуна бузата й и на въпроса на свещеника кой дава тази жена на този мъж, отговори:
— Аз и майка й.
Най-интересното бе, че Бела не заплака, а остана със сухи и блестящи очи по време на цялата церемония. Очите й сияеха като звезди, а гласът й бе ясен като камбанка.
Защото знае, че получава точно каквото иска, помисли си Рина. Онова, което винаги бе мечтала да има. Както и защото знае, че тя е в светлините на прожекторите и всички очи са вперени в нея.
Вече нямаше значение, че роклята й на шаферка беше, меко казано, демоде. Тук светеше друг огън, който бе силен, ярък и горещ. Пламъците от радостта на сестра й се виеха във въздуха и Рина искрено се радваше за щастието на Бела.
Така че тя малко си поплака, когато младоженците обмениха брачните си клетви, когато размениха пръстените си, защото знаеше, че това слага край на част от техния живот. И поставя начало на следващата част от живота на Бела.
Приемът се състоя в кънтри клуба на родителите на Винс, където баща му бе член на управителния съвет. Тук също имаше цветя, храна, вино и музика в изобилие.
Всяка маса бе украсена със същите по цвят рози като тези в букета на Бела, по покривките бяха пръснати бели розови листенца, а в центъра имаше още повече цветя и лъскава колонада от чисто бели свещи.
Рина бе помолена да седне на дългата главна маса заедно с групата на младоженците. Беше благодарна на майка си, че предвидливо бе сложила Джош на същата маса, на която бе Джина, така че можеше да разчита на нея да го забавлява. Почти толкова бе благодарна и че Фран — като кума, и братът на Винс — в ролята си на кум, бяха единствените, които трябваше да произнесат традиционните тостове и речи.
Хапна чудесно приготвени ребърца алангле, говори и се смя с останалите гости, притеснявайки се малко за Джош. Когато се огледа из голямата бална зала, се зачуди в какъв свят щеше да влезе сестра й.
Двете фамилии се бяха смесили, както правят хората на подобни събития. Но макар и да не познаваше всички, веднага бе в състояние да ги разграничи по групи. Работническата класа, висшата класа. Градските предградия и буржоазните богаташки квартали.
Булката не бе единствената, която носеше диаманти и чиято рокля струваше повече от седмичната печалба на „Сирико“. Но тя бе единствената от нейната кръв.
Вероятно, помисли си Рина, единствената от нейната кръв, която се държеше все едно е била родена, повита в пелени от „Прада“.
Сякаш прочел мислите й, Ксандър се наведе над ухото й.
