— Здрасти! — поздрави Манди и седна.
— Благодаря, че се съгласи.
— Няма проблем. Кафе, моля — поръча тя на сервитьорката.
— За мен диетична кола.
— Просто искам да сваля тази вина от гърба си. Наистина снощи бях много зле, а Бо не само е моят най-добър приятел. Той умее да успокоява истерични жени по-добре от всеки друг. Но не спим заедно, трябва да го знаеш.
— Вече — довърши Рина.
— Е, да вече. Всъщност от много години. Сега сме като, разбираш ли, като Джери и Илейн Зайнфелд.39 С тази разлика, че Бо не е толкова циничен. Моят бивш…
Манди спря и изчака, докато сервират напитките им.
— Живяхме заедно около година, Марк и аз. Избягахме във Вегас, оженихме се по бързата процедура. Каприз. Нещата се объркаха почти веднага завръщането ни. Не знам защо. По-лесно е, ако знаеш, нали?
— Да. Винаги е най-добре да знаеш.
— Но аз така и не разбрах. Една нощ той ми каза, че съжалявал. Май наистина съжаляваше. Та съжалявал, но това не го устройвало, защото бил срещнал друга. Смяташе, че е влюбен. Стоеше пред мен, изглеждаше жалък и ми заявяваше на мен — неговата жена, как мисли, че е влюбен в друга. Не искал да ме мами, затова било по-добре да се разведем.
— Гаден удар.
— Такъв си беше — Манди взе кафето си и широката сребърна халка, която носеше на левия си палец, проблесна на слънцето. — Естествено, аз побеснях. Направих голяма сцена, вдигнах лют скандал. Накрая се наплаках едно хубаво на рамото на Бо, разбира се. Но какво можех да направя? Негодникът не ме искаше повече. А вчера установих, че се е оженил за нея и това ме разби окончателно.
— Съжалявам.
— Аз не, само ми е болно. Както и да е, да върви по дяволите! Не искам обаче да объркам живота на Бо само защото се нуждаех от приятелското му рамо. Аз съм му стар боен приятел. А ти си Момичето от мечтите.
Рина трепна.
— О и ти ли си посветена? Знаеш ли колко е тежко да се живее с подобна титла?
Манди се ухили.
— Никога не съм била ничие момиче на мечтите, но си представям. Все пак ти ще издържиш. Брад и аз доста често дразнехме Бо заради теб.
— Нали затова са приятелите.
— Ще ни простиш, нали? Но не е ли страхотно? Да се преместиш да живееш в съседната къща! Сега в очите му светят малки сърца… а аз взех, че се появих и обърках всичко.
— Не всичко, съвсем малко.
— Хайде да сменим темата — Манди направи знак на сервитьорката да допълни чашата й. — Какво можеш да ми кажеш за Девона Джонсън?
— Откъде знаеш за нея?
— Работя в „Сън“.
— Репортер ли си?
— Фоторепортер. Вчера си дала изявление по случая и знам, че ще поискат продължение. Помислих си, че ако мога да те снимам…
— Джамал Ърл Грег е обвинен в убийство втора степен за смъртта на Девона Джонсън. Ако искаш да отразяваш случая, трябва да се свържеш с кабинета на областния прокурор.
— Ти си местно момиче, имаш силни връзки тук. А фактът, че си момиче, независимо дали ни харесва или не, придава на историята по пикантен привкус.
— Моят партньор е момче и ние арестувахме заподозрения заедно. Ще трябва да поискаш разрешение и да минеш през пресаташето в управлението. Ако ти дадат, няма проблем със снимката. Но всъщност аз те помолих да се срещнем, защото исках да говорим за един друг пожар. За Джош.
— Добре — Манди погледна към кафето си и Рина забеляза, че го пие черно и по много. — Тогава бях силно разстроена. Не само аз и другите. Репортерите дойдоха да говорят с мен. Тъкмо се бях върнала в „Сън“. След като завърших, заминах за около шест месеца в Ню Йорк, но големият град не ми понесе. Затова се върнах в Балтимор. След като Джош умря, веднъж говорих с майка му. Родителите му дойдоха да приберат вещите му. Помня, че беше тъмно.
— Следователите разпитваха ли те? Следователят по пожара, полицията?
— Ами да. Разпитаха всички в сградата, доколкото знам. Освен това някои от състудентите му, приятелите му. Трябва да са говорили и с теб, нали?
— Да, разпитаха ме. Вероятно съм била последната, видяла го жив. Бях при него същата вечер.
— О, Боже! — по лицето на Манди се изписа състрадание, докато вдигаше очилата върху главата си. — Господи, съжалявам. Не знаех. Този ден бях навън, имах среща с Бо — за пръв път. Брад и една моя приятелка, в която той беше влюбен тогава, бяха решили да ни запознаят.
— Прибрала си се между десет и половина и единадесет.
Манди вдигна вежди, като отпи още кафе.
— Така ли?
— Така си казала.
— Е, значи е така. Бо ме остави пред вратата. Помислих си да го поканя, като смятах да играя умно и да видя какво ще излезе. Но после се отказах. Съквартирантката ми си беше отишла за уикенда и апартаментът бе на мое разположение. Пуснах си музика, имах и трева. Нещо, което съм пропуснала в показанията си и което си позволявах от време на време през онези дни. Гледах телевизия до около полунощ, после си легнах. Следващото, което помня, бе как се разпищяха алармите, по коридора тичаха хора и викаха.
— Ти си познавала повечето от наемателите в сградата.
— Повече или по-малко. Ако не по име, то поне по физиономия.
— Имаше ли Джош проблеми с някой от тях?
— Не. Знаеш какъв беше той. Мило момче. Слънчево.
— Да, но дори и милите момчета си създават проблеми с някои хора. Може би някое момиче. Пожар в спалнята. Прилича на женско отмъщение. По-лично, по-емоционално. Ще ти го върна там, където спиш, мръснико!
Манди си играеше с една от сребърните верижки, които висяха на врата й и се мъчеше да си спомни.
— Джош се срещаше с момичета, излизаше. Сгради като нашата, извън кампуса, бяха истински малки лабиринти от емоции — гнезда на драми, секс и купони. И изпепеляващ страх по време на изпитните сесии. Но точно тогава наемателите се сменяха. Семестърът беше свършил през май, повечето от хората си бяха отишли вкъщи за ваканцията или се бяха дипломирали. Идваха нови. Все още не беше пълно, беше началото на юни. А Джош бе толкова хлътнал по теб. Честно казано, не си спомням да е скъсал драматично с някое момиче, нямаше сериозна връзка с никоя от сградата или от кампуса. Хората го харесваха. Беше лесно да го хареса човек.
— Да, така беше. Виждала ли си го да пуши?
— Трябва да е пушил. Спомням си, че тогава не успях да отговоря на този въпрос. Повечето от нас пушеха или защото беше модерно, или за компания. Имаше и няколко фанатици против пушенето и искам да ти кажа, че все още ги помня. Но Джош не беше от тях.
— Да си чула или видяла нещо в нощта на пожара?
— Нищо, Да не би случаят да е подновен?
— Не, не — поклати глава Рина. — Това е лично. Просто нещо, което се връща от време на време в мен.
— Разбирам — с разсеян жест Манди отново свали очилата на носа си. — И на мен ми се случва. Когато си млад, каквито бяхме тогава, е доста тежко да се сблъскаш със смъртта. А Джош беше един от нас. Човек не бива да умира на двадесет. Поне така си мислиш, когато си на тази възраст. Въобразяваш си, че животът
