ще продължи вечно. Има прекалено много време пред теб. Има време за всичко.
— Девона Джонсън бе на двадесет и три. Времето винаги е по-малко, отколкото си мислиш.
Тя остави случая на Джош, прибра документацията по него, както бе правила и преди, и се концентрира върху настоящето.
Когато майката на Девона Джонсън влезе в участъка, Рина стана.
— Аз ще я поема — рече на О’Донъл и пристъпи напред. — Госпожо Джонсън? Аз съм детектив Хейл. Говорихме по телефона.
— Казаха ми да дойда тук. Все още не могат да ми дадат тялото й.
— Защо не отидем ето там? — Рина сложи ръка върху рамото на жената и я заведе в стаята за почивка. Имаше малък плот, на който стоеше кафе машина, стара микровълнова печка, пластмасови чаши.
Рина посочи един стол край масата.
— Защо не седнете? Мога ли да ви направя кафе или чай?
— Не искам нищо, благодаря — тя седна. Очите й бяха тъмни и уморени.
— Не беше на повече от четиридесет, прецени Рина, а скоро щеше да погребе дъщеря си.
— Съжалявам за загубата ви, госпожо Джонсън.
— Загубих я в мига, в който този тип излезе от затвора. Трябваше да го държат там. Не биваше да го пускат. Сега той уби моето момиченце и остави бебето й сираче.
— Съжалявам за случилото се с Девона — Рина седна срещу жената. — Джамал ще си плати.
Скръб и гняв се примесиха с умората в тъмните очи.
— Как да кажа на детето, че баща му е убил майка му? Как да го направя?
— Не знам.
— Тя дали… пожарът дали… Дали е страдала?
— Не — Рина посегна и хвана ръката на госпожа Джонсън. — Не е усетила нищо. Не е страдала.
— Отгледах я сама, грижех се всеотдайно за нея — жената въздъхна дълбоко. — Тя беше добро момиче. Сляпо, когато станеше дума за този убиец, но иначе добро. Кога ще мога да си я взема?
— Ще проверя.
— Имате ли деца, детектив Хейл?
— Не, госпожо, нямам.
— Понякога си мисля, че ги раждаме само за да разбиват сърцата ни.
Тъй като тези последни думи се въртяха и не излизаха от ума й, на път към къщи Рина спря в „Сирико“.
Завари майка си пред голямата печка, а баща си на работната маса.
Беше изненадана да види вуйчо си Лари и леля си Кармела да седят в едно сепаре и да хапват пълнени гъби.
— Ела, седни, седни при нас! — настоя вуйчо й Лари, когато Рина се наведе да го целуне. — Разкажи ни как живееш.
— Това ще отнеме само две минути, а аз нямам дори и тях. Вече съм закъсняла.
— Значи имаш среща — отбеляза леля й с намигване.
— Всъщност да.
— И как се казва щастливецът? Какво работи? Кога ще се ожените и ще дарите внуци на майка ти?
— Казва се Боуен, дърводелец е. А благодарение на Фран, Бела и Ксандър майка ми има достатъчно внуци, с които да се занимава.
— Децата никога не са достатъчно. Да не би да е оня, който живее в съседната къща? Как е второто му име?
— Не е италианско — разсмя се Рина и целуна леля си по бузата. —
Тя се върна в кухнята и извади от хладилника безалкохолна напитка. Ръцете на баща й бяха целите в тесто, затова Рина се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката.
— Здравей, красавецо.
— Кой е това? — погледна Гиб към жена си. — Кое е това момиче, което ме целуна? Изглежда ми нещо позната.
— Стига де, не съм идвала само една седмица — защити се Рина. — Но се обадих преди два дни.
— О, чак сега те познах — вдигна ръце той и докосна с тестените си пръсти бузите й. — Това е нашата отдавна загубена дъщеря. Как ти беше името?
— Колко остроумно! — Рина се обърна да целуне бузата на майка си. — Какво мирише толкова хубаво? Нов парфюм и сос болонезе?
— Сядай, ще ти сипя една чиния.
— Не мога. Един красив мъж ми приготвя вечеря.
— Нима дърводелецът може да готви?
— Не съм казала, че е дърводелецът. Но всъщност да, той готви. Очевидно умее. Мамо, ние разбивали ли сме ти сърцето?
— Безброй пъти. Вземи си пълнени гъбки. Какво ще стане, ако загори вечерята?
— Само една. Ако сме разбивали сърцето ти, защо си родила четири деца?
— Защото баща ти не ме оставяше на мира.
Гиб обърна глава при тези думи и се засмя.
— Сериозно, мамо.
— Аз съм съвсем сериозна. Всеки път, докато се обърна, и той ми правеше бебе — Бианка остави лъжицата на ръба на тенджерата и седна. — Родих ви, защото колкото често късахте сърцето ми, толкова често го изпълвахте с радост. Вие сте богатството, съкровището на моя живот и най-големият трън в петата ми — тя притегли Рина към себе си и попита тихо: — Да не си бременна?
— Не, мамо.
— Само питам.
— Просто през последните няколко дни ми се случиха доста странни неща, това е всичко. Много вкусни гъби — добави. — Време е да тръгвам.
— Ела в неделя на вечеря — извика след нея майка й. — Доведи и твоя дърводелец. Ще му покажа как се готви.
— Ще видя как ще се представи тази вечер и тогава ще реша дали да го поканя.
Бо реши да сготви пиле, защото смяташе, че ще се справи добре. Купи пресни продукти и планираше да мине покрай хлебарницата преди да се прибере. Но госпожа Малори, у която довърши градинската беседка този следобед, когато научи, че ще има гости за вечеря, му подари прясно опечен лимонов пай с целувки.
Все още се чудеше дали да не го представи за собствено производство, когато Рина почука на вратата.
Беше пуснал музика — малко джаз — и бе избърсал праха. Намеренията му да почисти основно бяха осуетени от времето, прекарано при госпожа Малори. И от слабостта му към нейните сладкиши.
Но къщата изглеждаше добре, реши Бо. Смени чаршафите на кревата. За всеки случай.
Когато отвори вратата и я погледна, дълбоко в себе си се надяваше, че чистите чаршафи ще влязат в употреба.
— Здрасти, съседке! — пристъпи към нея (защо да губи време?) и я прегърна, като впи устни в нейните.
Рина омекна и се притисна към него, съвсем леко. Сетне се освободи.
— Не беше лошо за аперитив. А какво е основното ястие? — тя му подаде една бутилка, опакована в сребриста торбичка. — Надявам се, че ще подхожда на „Пино Григио“.
— Все още сме на пиле, така че виното е подходящо — той я хвана за ръка и я поведе към кухнята.
— Цветя? — Рина огледа масата и се възхити на маргаритите, поставени във висока синя бутилка. — И свещи. Много си внимателен.
