целуне.
— Сега се прибирай — прошепна Рина.
— Може би ти ще ме изпратиш до нас? Нали си ченге.
— Вкъщи! — побутна го леко и отключи вратата си. — Лека нощ, Гуднайт — прошепна и я затвори след себе си.
Наблюдавам я. Трябва да знаеш да чакаш и да планираш. Никога не съм си мислил, че ще отнеме толкова време, но мамка му, случват се и провали. Освен това очакването прави нещата по-вълнуващи. Кучката сега се чука със съседа. Колко удобно!
Бих могъл да го убия веднага, още сега. Отивам, чукам на вратата. Той идва да отвори. Мисли си, че е курвата му. Наръгвам го с ножа право в корема. Изненада!
Не, по-добре да изчакам. Да чакам и да наблюдавам. С него ще се справя по-късно. Докато градът гори.
Лампите светват. Лампите в спалнята. Нейната спалня. Обзалагам се, че е гола. Докосва се, пипа се там, където му е позволила и на него да я пипа. Мръсна кучка! Курва!
И аз ще намажа малко от това, а може и повече, преди да я запаля.
Прозорците изгасват. Сега е в леглото.
Да я оставим да заспи. По-забавно е, когато е заспала. Изчакай, ще дойде и твоето време, нищо не губиш.
Запали си цигара. Отпусни се.
Сега извади телефона. Представи си я — гола, в леглото.
Събуди се, кучко!
Телефонът иззвъня, стресна я и прогони съня й. Рина погледна часовника и отбеляза, че са минали едва десет минути. Изписаният номер я накара да се намръщи. Беше местен, но непознат.
— Ало?
— Почти е време за изненада.
— О, за Бога!
— Гореща и ярка изненада. Какво ще кажеш? Трябва да знаеш, че е за теб. Гола ли си, Катарина? Влажна ли си?
Когато произнесе името й, нещо стисна сърцето й като юмрук.
— Кой?…
Телефонът замлъкна и тя изруга. И отново записа номера и часа на обаждането.
Първото нещо на сутринта, помисли си намръщено Рина, щеше да бъде още някой да бъде събуден от тревожен телефонен звън.
Стана от леглото, взе оръжието си. Провери дали е заредено. С пистолет в ръка провери вратите, после и прозорците. Сетне се излегна на дивана във всекидневната, сложи пистолета на масичката и се опита да поспи.
— И двете обаждания са от мобилни телефони — обясни Рина на капитана. О’Донъл стоеше до нея. — Всеки от тях е регистриран на различна компания, но и двата номера са от Балтимор.
— Значи той произнесе името ти.
— При второто обаждане.
— И ти не разпозна гласа му?
— Не, сър. Може да го е преправил. Беше нисък и леко дрезгав. Но не събуди никакви спомени, нищо тревожно. Първия път си помислих, че някой негодник ми върти номера или че някой пиян се забавлява. Но втория път беше лично.
— Вървете и проверете.
— Чувствам се глупаво да те влача с мен — рече тя на партньора си, докато вървяха към колата. — Бих могла да се оправя и сама с подобно нещо.
— Той те е заплашил по телефона…
— Не ме заплаши.
— Не направо — уточни О’Донъл и се нацупи, когато тя седна на мястото на шофьора, преди да успее да я изпревари. — Заплахите са само загатнати, но са отправени към ченге — при това е използвано името на ченгето. Значи са съвсем официални.
— Много хора знаят името ми. Изглежда един от тях е превъртял на тема телефонен тероризъм. — Колата напусна паркинга. — Работният адрес на номер две е по-наблизо. Телефонът е регистриран на името на Абигейл Парсънс.
Абигейл Парсън беше учителка на пети клас. Величествена по размери дама на около шейсет, която носеше солидни обувки и яркосиня рокля.
По преценка на Рина изглеждаше малко развълнувана, че е повикана от час, за да говори с полицията.
— Моят мобилен телефон?
— Да, госпожо. Имате ли такъв?
— Разбира се — тя отвори чантата си с размери на Род Айлънд и извади малка „Нокия“ от подредената педантично вътрешност. — Изключен е. По време на час не го държа включен, но винаги е с мен. Има ли някакъв проблем? Не разбирам.
— Бихте ли ни казали кой друг има достъп до вашия телефон?
— Никой. Той си е лично мой.
— Сама ли живеете, госпожо Парсънс? — попита на свой ред О’Донъл.
— Откакто съпругът ми почина преди две години — да.
— Спомняте ли си кога за последен път използвахте телефона?
— Вчера. Обадих се на дъщеря ми, когато излязох от училище. Смятах да пазарувам за вечеря и исках да я питам дали не иска да й купя нещо специално. Какво става?
— Вторият номер ги отведе в гимнастически салон, където собственичката му водеше курс по аеробика. Тя извади телефона от чантата си в заключеното й шкафче. Беше на двадесет и две и обясни, че предната нощ се прибрала вкъщи след среща с приятелки. Живееше сама.
Нито един от телефоните нямаше номера на Рина в паметта си.
— Дубликати — отсъди О’Донъл, след като излязоха навън.
— Да, и точно това е странното. Кой човек ще си губи времето и труда, за да дублира телефони с цел да ми се обажда посред нощ?
— По-добре да се запитаме кой те познава. Можем да прегледаме някои стари случаи, да видим какво ще падне от клона, след като го разтърсим.
— Изненада за мен — промърмори тя. — Голяма и ярка. Със сексуален подтекст.
— Старо гадже? Ново гадже?
— Не знам — Рина отвори вратата на колата. — Но който и да е, привлече вниманието ми.
Опита се да не мисли за това, но то й тежеше през целия ден. Кой би дублирал два мобилни телефона само и само да обърка мислите й? Да се направи това не бе толкова сложно, стига да имаш оборудването и технологията. А технологията лесно можеше да се намери.
Но това означаваше планирано действие, нещо, направено нарочно и с цел.
Знаеше, че е предназначено за нея. Какво бе предназначено за нея? — запита се, като се облегна на стола и затвори очи. Голямата, ярка изненада.
Лична или професионална?
