— Знаеш ли какво друго харесвам най-много в бейзбола? — Прошепна тя.
— Искрено се надявам да ми кажеш.
— Възбужда ме — при тези думи захапа ухото му и по-шушна в него. — Защо ли не те заведа у нас?
Хвана ръката му и го поведе по тротоара. Двамата вървяха през тълпата, като избираха най-краткия път към къщата й.
19.
Беше вече толкова възбуден, когато тя отключи външната врата, че я блъсна да се затвори и подпря Рина на нея.
Тя захвърли чантата си и измъкна ризата му през главата и захапа рамото му.
— Тук! Тук! — вече бе откопчела копчето на джинсите му. Бо не можеше да мисли. Нито да спре. Звукът на бедрата й, които се удряха във вратата, докато я обладаваше, го възбуждаше още повече.
Беше яростно, бързо и удивително, а когато и двамата свършиха, се отпуснаха изтощени на пода.
— Господи! Мили Боже! — вторачен в тавана, дишаше тежко като парен локомотив. — Какво ли ще стане, когато спечелят?
Рина се разсмя толкова силно, че трябваше да притисне гърдите си. Успя да се претърколи върху него.
— Проклет да си, Бо! Можеш просто да си идеален.
Тя нахлузи обратно джинсите си и в този момент телефонът й иззвъня. Главата й все още бучеше и се въртеше от преживяното, когато вдигна слушалката.
— Изненада.
Прокле се, че беше разсеяна, отпусната и несъобразителна, че не провери номера, че не включи веднага записващото устройство. Направи го бързо.
— Здрасти. Чаках те да се обадиш — направи знак на Бо да мълчи.
— Брендън Авеню. Ще я видиш.
— Там ли си? Там ли живееш? — хвърли поглед на часовника. Беше рано за него. Нямаше дори полунощ.
— Ще видиш. По-добре побързай!
— Мамка му! — изруга тихо, когато той затвори. — Трябва да вървя.
— Кой беше?
— Не знам — забърза към външната врата, като взе оръжието си от горната лавица. — Някакъв ненормалник ми звъни и ми оставя загадъчни и със сексуален подтекст съобщения — продължи тя, докато закопчаваше кобура на колана си. — Дублира мобилни телефони най-вероятно.
— О, я чакай. Къде отиваш?
— Каза, че има нещо за мен на Брендън Авеню. Отивам да проверя какво.
— Ще дойда с теб.
— Не, няма — тя облече яке, за да скрие пистолета.
Но Бо застана спокойно и й препречи пътя към предната врата.
— Няма да излезеш оттук сама, за да проверяваш някакъв ненормалник. Щом не искаш аз да дойда с теб — добре. Обади се на партньора си.
— Няма да будя О’Донъл за подобна дреболия.
— Добре — тонът му бе едновременно любезен и неумолим. — Искаш ли аз да карам?
— Бо, махни се от пътя ми! Нямам време за детинщини!
— Обади се на О’Донъл, обади се на — какво беше? — радиоколата, иначе аз ще дойда с теб. В противен случай се настанявай удобно, защото няма да излезеш оттук.
Към гърлото й се качи гняв, но тя стисна зъби.
— Това е моята работа. Просто защото съм спала с теб, не значи, че…
— Ти няма да отидеш там — неочаквано ледено изрече той и резкият му тон я накара да направи преоценка за него. — Приемам работата ти, Катарина. Но тя не включва да излизаш сама, защото някакъв луд ти изпраща съобщения. Е, какво ще правим?
Тя отвори якето си.
— А това виждаш ли го?
Бо погледна бегло пистолета й.
— Трудно е да го пропусна. Какво ще правим?
— Върви по дяволите, Бо! Махни се от пътя ми! Не искам да те ударя.
— И други са опитвали. Може и да ме свалиш. Надявам се да намерим начин да се разберем. Но ако не успеем, ще вдигна унизения си скапан задник и ще се кача в моята кола, за да те последвам. Така или иначе няма да те оставя да тръгнеш сама. Ако ти се струва егоистично, може да го обсъдим по-късно. Нека да не губим време.
Тя започна да проклина на италиански. Това беше запазена марка за най-тежките и най-гадните моменти. От устата й се изсипа цяла поредица цветисти клетви, докато той стоеше и най-невъзмутимо я наблюдаваше.
— Аз ще карам — предаде се накрая и буквално вдигаше пара, когато той отвори вратата. — Вие, мъжете, нищо не разбирате.
— Ти не си мъж, така че не знаеш нищо за мъжете — парира я Бо.
— Няма да се обадя на партньора си за нещо толкова обикновено само защото съм момиче.
— Не мисля така — Бо седна на мястото на пътника, като я остави да фучи около колата. — Искам да кажа, че да, без съмнение си момиче, но според мен става дума за най-обикновен здрав разум.
— Знам как да се грижа за себе си!
— Сигурен съм в това. Но не видях да вземаш необходимите мерки.
Тя му хвърли един убийствен поглед, преди да направи завоя.
— Не обичам да ми се казва какво да правя.
— Че кой обича? Я ми кажи колко пъти ти се е обаждал този мъж? И какво казва?
Рина започна да тропа с пръсти по волана, опитвайки се да се пребори с гнева си.
— Три пъти. Приготвил ми е изненада. Първия път реших, че е случайно. Втория път той използва името ми, откъдето разбрах, че не е случайно и направих проверка. Номерата бяха на мобилни телефона, очевидно дублирани.
— Ако знае името ти, значи е лично.
— Съществува такава възможност.
— Дрън-дрън. Не съществува, а е сигурно — сега изобщо не беше спокоен. — Ти знаеш, че е лично и това е причината да си толкова ядосана.
— Я виж ти, приел си го също като мен.
— Да.
Тя изчака секунда, за да се поуспокои.
— В моето семейство, когато се караме, викаме.
— Аз предпочитам обсъждането или стратегията „опитай се сама да ме отместиш“ — той я изгледа дълго и спокойно. — Нали видя кой победи?
— Само този път — отвърна му все още сърдито Рина. Когато стигна до Брендън Авеню и намали, очите й се разшириха. „Ще разбереш, когато го видиш“, спомни си гласа по телефона.
И сърцето й направи скок.
— По дяволите! — Тя грабна телефона и набра 911. — Обажда се детектив Катарина Хейл, служебен номер 45391. Докладвам за пожар на Брендън Авеню № 2800. Началното училище „Малко цвете“. Пожарът е в разгара си. Уведомете пожарната и полицията. Вероятно умишлен палеж.
Закова рязко колата до тротоара.
— Остани вътре — нареди на Бо и грабна фенерчето си. Сетне изскочи от автомобила и се обади на О’Донъл.
— Имаме пожар — рече без предисловие и му съобщи адреса, докато вървеше към сградата — той ми се обади, за да ми каже. На мястото съм. Казах ти да стоиш в колата — извика на Бо.
