Рина прекара почти целия следобед в съда, за да даде показания за един пожар, запален за отмъщение, който бе причинил смъртта на човек. Един приятел от кабинета на областния прокурор й осигури билетите за мача. И накрая се върна в полицейския участък със сърбеж между раменните лопатки.
Ако този човек знаеше името й, дали не я наблюдаваше? Чувстваше, че е така. Чувстваше се изложена на показ и съвсем безпомощна, докато вървеше по познатите улици.
Ако се обадеше отново — а той сигурно щеше да го направи, — трябваше да го задържи на телефона. Вече бе инсталирала записващо устройство. Трябваше да го задържи на телефона и да го запише. Да измъкне нещо, което да й подскаже някаква идея.
Сетне щеше да се види кой ще бъде изненаданият.
Извади своя телефон, за да се обади на Бо. Той вече бе минал в категорията на сериозните връзки. Номерът му бе програмиран за бързо набиране.
— Здрасти, златокоске.
— Заведи ме на мач. Заведи ме на стадиона.
— Ще купя пуканки и фъстъци — отвърна той. — Кога ще се видим?
— Ако не ни мине котка път, а най-добре да чукнем на дърво и двамата — в шест и половина.
— Ще бъда готов. Какво правиш сега?
— Вървя по улицата. Денят е хубав. Тъкмо свърших с показанията в съда и вярвам, че изпълних своята част, помагайки да пъхнат един убиец зад решетките за двадесет и пет години.
— Леле! А аз само полирам. Не е толкова вълнуващо.
— Някога давал ли си показания в съда?
— Бях оправдан.
Тя се разсмя.
— Много е досадно. Чакам пуканките с нетърпение.
— В опаковката ще те очаква изненада. Рина? — притесни се той, когато не получи отговор.
— Да, тук съм. Извинявай — разкърши рамене в опит да се освободи от напрежението. — Ще се видим по-късно, нали?
Затвори телефона и застана пред участъка, като внимателно огледа уличното движение и пешеходците.
Когато телефонът й иззвъня, направо подскочи от изненада. После въздъхна с облекчение, след като видя номера, от който й се обаждаха.
— Здравей, мамо. Не, не съм го питала за неделя. Ще му кажа.
Обърна се и влезе вътре, докато гласът на майка й все още звучеше в ухото й.
На паркинга пред стадион „Камдън Ярд“ беше истинска лудница. Когато наблюдаваше какви чудеса правят колите, за да паркират, винаги изпитваше задоволство, че живее достатъчно близо и може да стигне пеша до стадиона.
Рина обичаше тълпите, шума, неразборията от коли и карнавалното настроение на хората, упътили се към големият красив стадион, почти толкова, колкото обичаше и самата игра.
Беше обула най-удобните си джинси, обикновена бяла риза, натикана в колана и черна бейзболна шапка с ярко избродираната птица на „Ориоулс“.
Имаше бебета в колички и хлапета, кацнали на раменете на родителите си. Беше правила същото, спомни си тя. Само че тогава, по време на детството й, стадионът беше друг — „Мемориал“.
Лъхна я миризмата на хот-дог и бира.
След като минаха през входа, Бо я прегърна през рамо. Беше облечен почти като нея, но ризата му бе избеляло синя.
— Кажи ми какво е мнението ти за скарата на Буг?
— Страхотна е. Почти толкова добра, колкото и защитата му, когато играеше футбол.
— Искаш ли първо да хапнем по една?
— Шегуваш ли се? Трябва да се заредим. Аз лично винаги ям като вълк по време на мач.
Те се бутаха и блъскаха из тълпата, подавайки си храната. Рина се бореше с желанието да се обърне, да погледне назад, не искаше да се притеснява и тревожи заради всяко лице в тълпата. Тук беше лесно да се смесиш с хората. Беше лесно да изчезнеш, да загубиш някой на стадиона.
Мисълта, че някой я наблюдава, я накара да се чувства наистина наблюдавана и трябваше да положи усилия, за да потисне това усещане. Нямаше да позволи на някакъв ненормалник да й провали вечерта.
Когато двамата с Бо тръгнаха по рампата към своя сектор, Рина си пое дъх и го задържа за момент.
— Знаеш ли, винаги съм харесвала този миг. Мигът, в който полето се появява пред очите ти — цялото зелено, кафяво на базовите линии, връхлитат те звуците, миризмите.
— Направо ще ме накараш да се разплача, Рина.
Тя се усмихна, спря за миг най-горе на върха, за да погълне гледката и да й се наслади. Шумът, гласовете, разговорите, виковете на продавачите, музиката, която свиреше — всичко се плисна и я заля. Предчувствието за предстояща беда, гадните телефонни обаждания, часовете, прекарани в съда, сметката, която получи по пощата същия ден от „Виза“ картата си — всичко се стопи като мъгла на слънце.
— Отговорът на всички въпроси във вселената може да бъде намерен на един бейзболен мач — рече тя на Бо.
— Самата свята истина.
Намериха местата си и закрепиха храната, която бяха купили, в скутовете си.
— Първият мач, който помня — започна тя, като отхапа голямо парче от сандвича с кюфте. — Мисля, че бях на шест. Не си спомням мача — имам предвид резултата — преглътна и отгледа полето. — Помня тръпката на сетивата. Движението на играта, разбираш ли, звуците са толкова специфични. Това бе началото на моята любов към бейзбола.
— Не бях ходил на мач на никой от основните отбори, докато не отидох в гимназията. Говориш за тръпката. Моята цялостна концепция беше плод на телевизора. Телевизорът прави нещата по-малки и не толкова чувствени.
— Е, това ще ти даде тема за разговор с баща ми. Те искат да дойдеш на вечеря в неделя. Ако си свободен.
— Наистина ли? — изглеждаше изненадан. — Това покана ли е? Ще има ли изпит?
— Може би — тя обърна лице към него. — Ти готов ли си?
— Винаги съм се представял добре на изпити.
Двамата похапваха, пейките се пълнеха с хора и светлината постепенно помръкваше в пролетната вечер. Поздравиха отбора на „Ориоулс“, когато се появиха на игрището, като станаха на крака. Разделиха си една бира през първите три ининга.
Харесваше му, че тя вика, свири, ругае и се забавлява така искрено. Никакви изтънчени ръкопляскания, никакво поведение на дама. Дърпаше косата си, удряше го по рамото, проведе кратък разговор с момчето от другата си страна относно сексуалните наклонности на съдията на трета база, когато той изгони техния рънър навън.
И двамата бяха на мнение, че е късоглед педал.
В седмия ининг Рина изяде една шоколадова вафла — Бо не знаеше къде сложи всичката тази храна и го омаза целия с крем, когато скочи при удара на бухалката, за да проследи пътя на дългата топка.
— Ето за какво говоря! — извика тя, като изпълни един танц на победата и седна изтощена обратно. — Обичам бейзбола!
— Очевидно е.
Техният отбор загуби и тя го приписа на лошото съдийство на съдията от трета база — същия онзи късоглед педал.
Бо реши, че едва ли ще спечели сърцето й с признанието, че никога не се е наслаждавал повече на която и да е игра, макар да загубиха. С радост би предал любимия си отбор, ако можеше да ходи с Рина на всеки техен мач.
След като излязоха навън, тя го бутна и подпря на едно дърво, при което залепи устните си към неговите.
