22.
— Кажи ми само едно нещо — поде Бо, докато вървяха към къщите си. — Преминах ли изпитанието?
— Извинявай за всичко — трепна гласът й. — За въпросите, за искането да направиш проект за лятната тераса, за молбата за кръвен тест.
— Още утре ще си направя.
Тя го потупа по ръката.
— Ти си добър човек, Гуднайт.
— Да, но все пак преминах ли изпита?
Рина го изгледа и реши, че е сериозен.
— Бих казала, че премина изпитанието повече от успешно. Искам да ти се извиня за държането на Бела на вечерята.
— Не беше чак толкова страшно.
— Беше грубо и не бе необходимо, но не беше насочено срещу теб. Разстроена е от нещо, което няма нищо общо с теб. Струпало й се е прекалено много, а до тази вечер дори аз не знаех.
— Не се безпокой. Всичко е наред. Няма ранени, няма убити.
— Майка ми няма да те остави на мира, докато не получи своята пергола.
— А баща ти ще ме убие ли, когато получи сметката?
— Зависи от сметката — тя пъхна ръката си в неговата. — Знаеш ли, когато бях дете, обикновено си представях как ще вървя в топлата лятна нощ с някое хубаво момче, а той ще ме уверява, че е луд по мен.
— След като не мога да бъда първият, който ще сбъдне мечтите ти, ще се опитам да направя тази нощ незабравима.
— Всъщност си първият.
— Стига де!
— Не, като си спомня… — тя неочаквано млъкна. — Колко от моите мрачни тайни мога да споделя с теб?
— Всичките. Та какво, като си спомниш?
— Когато бях на единадесет, бях сигурна, че след няколко години всичко ще си дойде на мястото. Тялото ми, момчетата, социалните ми контакти, пак момчетата. Да, момчетата. После влязох в пубертета, но нищо не си дойде на мястото. Донякъде… мисля, че донякъде това се дължи на нощта, в която изгоря „Сирико“.
— Чух за инцидента. Хората в квартала все още говорят. Някакъв тип се скарал с баща ти и се опитал да ви отмъсти.
— Това е кратката версия. Онова лято нещата се промениха за мен. Учех, вадех душата на Джон — Джон Мингър е инспекторът, който разследваше нашия случай. И се навъртах около пожарната. Докато отида в гимназията, бях… да си призная — бях съвсем задръстена.
— Не е възможно!
— Възможно е и още как. Бях прилежна, спортувах, държах се покорно с момчетата. Бях мечтата на всяко момче за партньор в лабораторията, неговият най-добър приятел в ученето, неговото рамо, на което да изплаче неволите си, но не и момичето, с което ще си помисли да отиде на бала. Бях отлична ученичка, завърших гимназия трета по успех, но срещите си с момчета можех да преброя на пръстите на едната си ръка… А как копнеех за това!
Тя сложи ръка на сърцето си и въздъхна.
— Копнеех за момчето, което искаше само да му помогна за теста по химия или да ми се оплаче от номерата, които му погажда гаджето му. Исках да бъда едно от тези момичета. От онези, които знаят как да застанат, как да говорят, как да флиртуват и да въртя на пръста си четири момчета едновременно. Изучавах ги. Бях роден наблюдател, подреждах ги в каталог. Изследвах, документирах, упражнявах се в стаята си. Но никога не събрах кураж да покажа уменията си. До онази нощ с Джош, нощта, когато ти си ме видял. Тогава го направих за пръв път.
— Значи той е видял онова, което другите са пропуснали.
— Хубаво е, че го казваш.
— Лесно е, защото аз видях същото.
По мълчаливо съгласие двамата се упътиха към неговата къща.
— След Джош нещо в мен се затвори, поне за известно време. Изобщо не исках повече да имам приятел. Пожарът се бе опитал да отнеме най-скъпото на семейството ми, наследството, а след това бе взел живота на първото момче, което ме бе докоснало. Тогава се предадох. Месеци наред не правех нищо друго, освен да уча и да работя. Когато бях в настроение, намирах някое момче, забавлявах се с него. Позволявах му да се забавлява с мен. И край. Зарязвах го и продължавах нататък.
Рина влезе в дневната. Не можеше да си обясни как нейните спомени бяха станали толкова сериозни, толкова съкровени.
— Не бяха много и не означаваха нищо. Не държах на тях. Исках си работата, умението да я свърша. Имах за цел да завърша, да се обуча, да овладея лабораторните анализи, практиката. Тъй като огънят беше в мен, той не даваше на никого да ме доближи.
Тя въздъхна.
— Имаше и друг мъж, към когото почувствах привличане. Започнахме да се срещаме, искахме да видим дали ще излезе нещо. И той беше убит.
— Това е тежък удар. Навярно ти е било трудно.
— Така беше. И като се замисля, откривам, че всичко това ме направи мнителна. Стана ли по-близка с човек, който означава нещо за мен, го загубвам.
Бо седна, взе ръката й и се заигра с пръстите й. Сякаш си играеше с огъня, помисли си.
— Сега какво се промени?
— Страхувам се, че ти си мъжът за мен.
— Страхуваш се?
— Малко. Държа онова, което става между нас, да бъде изключително. Ако искаш да се виждаш с някоя друга жена, тогава няма да се виждаш с мен.
Той вдигна очи и срещна нейните.
— Единствената, с която се виждам, си ти.
— Ако нещо се промени, очаквам да ми кажеш.
— Добре, но…
— „Добре“ е достатъчно — тя се настани в скута му. — Хайде да останем засега на „добре“.
Приличаше на типичен кухненски пожар. Пълна бъркотия, кълбета дим, дребни повреди.
— Жената е готвила. Пържела пиле на печката, напуснала стаята за минута, мазнината се подпалила, пламъците обхванали пердетата.
Стив кимна към изкорубения плот, почернелите стени, овъглените остатъци от перденцата на прозореца.
— Смята, че е изключила печката, но сигурно не е. Отишла до банята, после телефонът иззвънял. Не разбрала нищо, докато не чула алармата да пищи. Опитала се да загаси сама пламъците, изгорила си ръцете, уплашила се, изтичала навън и се обадила на 911 от съседите.
— Аха — промърмори Рина и прекоси покрития със сажди под, за да разгледа изгорелите полици. — Екипът е пристигнал в четири и половина?
— В четири и тридесет и шест.
— Малко ранен час за готвене — тя огледа плота. Върху повърхността му бе останала гадна следа от изгоряла мазнина. — И какво? Жената твърди, че грабнала тигана и без да иска, изсипала мазнината по плота? — Рина се наведе по-близо и долови миризмата на препържено пиле.
— Нещо такова. Беше доста непоследователна в разказа си. От медицинския екип превързаха ръцете й. Има изгаряния от втора степен.
