е права.
Въздишайки, Рина отиде до килера и извади метла и лопатка.
— Същият си като баща ми.
— Не съм.
Рина се усмихна и започна да мете счупените парчета.
— Никога не съм се отнасяла сериозно с който и да е преди теб, защото никога не съм правила сравнение. Те не означаваха нищо за мен пред единствения мъж, от когото се възхищавам най-много. Баща ми.
— Права си. Ние сме напълно еднакви. С изключение на датата на раждане.
— Първо беше с малка буква, но пак бе достатъчно объркващо за мен. А тази сутрин ти отвори вратата и изведнъж буквата стана голяма, дебела и сияйна. Я се погледни! Косата ти е толкова смешна.
Бо вдигна ръка да я оправи, но се отказа.
— Много важно.
— И гащите ти ще паднат.
Той посегна към разхлабения ластик.
— Е, все още има много живот в тях.
— Целият си в синини и рани. И това няма значение. Съжалявам за чашата.
— Брат ти спомена, че когато се карате, хвърляте разни чупливи неща. А аз съм влюбен в теб от десет и половина вечерта на девети май 1992 година.
Усмивката й стана нежна, докато изсипваше стъклените парчета в кофата за боклук.
— Не, не е вярно.
— Лесно ти е да го кажеш. Я питай мен! Беше с малка буква — продължи, когато тя върна метлата на мястото й. — С много фантазии. Превърна се в нещо съвсем различно, след като те срещнах, но наистина беше с малка буква.
— Знам. Ще закъснея — рече извинително Рина, като погледна часовника си. — Ще изпратя двама полицаи да те пазят, докато…
— И порасна.
Тя не отвърна нищо.
— Порасна, Рина. Затова смятам, че и двамата трябва да решим какво ще правим.
Тя пристъпи към него и притисна бузата си към главата му. Почувства как сърцето й се успокоява.
— Това е най-прекрасното — каза му. — Но не мога да остана. Нито минута повече.
— Добре. Тогава то може да почака.
Рина наведе глава, докато устните им се срещнаха.
— Ще ти се обадя по-късно — целуна го отново. — Бъди внимателен — и отново. — Пази се.
Сетне се забърза към външната врата да не би той да стане от стола да я изпраща.
Така че Бо остана седнал, с кутийка кока-кола в ръката, а утринната светлина го обливаше през прозорците. И си мислеше колко странен е животът.
Тъкмо бе привършил кока-колата, когато на вратата отново се почука.
— Това пък кой ли е!
Бо се изправи, решил, че хапчетата и грахът са му помогнали и се упъти към вратата. Трябваше да даде ключ на Рина, натам вървяха нещата. А това бе първата стъпка към живеенето заедно, което пък бе първи братовчед на страшната за всички мъже дума, започваща с буквата Б. Но все още бе рано да мисли за това.
Когато отвори, в прегръдката му неочаквано се оказа жена, която обаче не беше Рина.
— Бо, Господи! — Манди го стискаше толкова силно, че натъртванията и раните го заболяха. — Дойдохме веднага след като чухме новините.
— Какво сте чули? Кои сте вие?
— За бомбата в колата ти — тя се отдръпна назад, за да го огледа по-добре. — О, бедното ми момче! Казаха, че си имал дребни наранявания. А ти си целият бинтован! И какво е станало с косата ти?
— Млъкни най-сетне! — опита се да приглади косата си.
— Брад паркира. За да си намери човек място за паркиране в този квартал, трябва да е готов за истинско сафари. А полицията все още е блокирала улицата пред къщата ти.
— Брад ли каза?
— Не бях чула новините, защото по погрешка бях изключила телефона, пък и не си бях вкъщи, за да прочета вестника. До тази сутрин не знаехме нищо. Защо не ни се обади?
— Брад? — не сънуваше, нищо че бе дремнал само пет минути. — Ти и Брад? Вие сте заедно? С моя Брад?
— Е, добре де, нали не спиш с него? И освен това стана напълно неочаквано, не беше планирано. Хайде, хайде да влезем и да седнеш.
Той вдигна ръка, за да я спре.
— Почакай. Къде съм попаднал? В Страната на чудесата ли?
— Не е чак толкова чудно. Познаваме се от години. Просто се видяхме, решихме да хапнем заедно, после да отидем на кино и така едно след друго, от дума на дума… нали знаеш как става — тя се ухили с широка и сияйна усмивка. — Беше страхотно!
— Стоп! Млъкни! Само не ми разказвай креватни подробности! — запуши ушите си с ръце и започна да мучи, за да я прекъсне. — Мозъкът ми не може да издържи на още новини. Ще експлодира.
— Нали не си от онези, които смятат, че щом са спали с едно момиче, никой от приятелите им няма право да се интересува от нея?
— Какво? Не, разбира се — а дали не беше точно такъв? Не, не, реши след минута размишление Бо. — Но…
— Защото ние наистина много си допадаме. Сега ми позволи да ти помогна… — лицето й изведнъж стана замечтано и когато Бо проследи погледа й, видя Брад да идва по улицата със същото изражение.
Бо се обърна и се хвана за главата.
— Боже, бедната ми глава! Вие — моите най-добри приятели, сте на път да довършите онова, което онзи кучи син започна снощи.
— Не ставай глупав. В случай че не си забелязал, стоиш на алеята по долни гащи. При това доста парцаливи. Той е добре — извика Манди на Брад.
— Човече, съкрати ми живота с десет години! — Брад ускори крачка. — Наистина ли си добре? Видя ли те лекар? Искаш ли да те заведем на рентген?
— Бях на лекар — Бо се намръщи, когато Брад го прегърна здраво.
— Разтревожихме се много и право тук. Какво стана с колата ти?
— Изгоря.
— Беше хубав пикап. Какво можем да направим за теб? Искаш ли да ти оставя моята кола? Или да те закарам, ако трябва да ходиш някъде.
— Не знам. Все още не съм дошъл на себе си.
— Не се тревожи — успокои го Манди. — Искаш ли да си легнеш? Мога да ти направя нещо за ядене.
Въпреки факта, че ръцете им се сплетоха, Бо осъзна, че и двамата са тук заради него. Както е било винаги досега.
— Ще си взема душ, ще се облека, трябва да проясня главата си.
— Добре, а аз през това време ще ти направя закуска. Ще си вземем свободен ден, нали, Брад?
— Разбира се.
— А когато слезеш при нас — добави Манди, — искаме да ни разкажеш всичко. Всичко.
Рина разтърка очи и отново се взря в екрана на компютъра.
— Пасторели баща си е имал работа със закона почти през целия си живот. Нападения, пиянство, побой, нападения с цел палеж, дребни кражби. Има четири ареста по подозрения в палеж. Два преди пожара в „Сирико“, два след излизането му от затвора. Последен известен адрес — Бронкс. Но жена му е в Мериленд, точно на границата с окръг Колумбия45.
