Патрисия притисна ръка към гърдите си.
— Ние сме малко темпераментни, семейна черта, но не бях виждала такова нещо. Никога. Син да удари собствената си майка! Нарече я ревлива кучка, нещо такова — тя се изчерви леко. — Да ви кажа истината, изрече и още по-лоши неща от това. Бях отишла до телефона, за да повикам полиция. Но Лаура ме помоли да не го правя. Така че не се обадих. Той вече бе стигнал до вратата, страхливецът му неден! Моят Франк е по-едър от него и е много по-лесно да удариш една слаба мършава жена, отколкото стокилограмов мъжага. Франк вървеше подире му и му каза никога повече да не се мярка тук. Предупреди го, че ако го направи, ще рита задника му от тук чак до Ню Йорк.
Тя си пое въздух, сякаш не й достигаше след този рецитал.
— Бях горда с него, мога да ви кажа. След това, когато Лаура се успокои, Франк седна до нея и й каза, че докато живее в нашата къща, не бива да отваря вратата на Джоуи. Ако го направи, ще трябва да се изнесе.
Жената въздъхна.
— Имам деца, и внуци също. И знам, че сърцето те боли, ако не можеш да ги виждаш. Но Франк постъпи правилно. Човек, който бие собствената си майка, е най-големият боклук на света.
— Това ли бе последният път, когато го видяхте? — попита Рина.
— Последният и доколкото ми е известно, и за Лаура също. Разправията помрачи празника ни, но го преживяхме. Нещата се успокоиха и всичко тръгна по старому. Най-голямото вълнение, което преживяхме след това, беше пожарът в сградата, която синът ми строи във Фредерик Каунти.
— Пожар? — Рина размени поглед с О’Донъл. — Кога стана това?
— В средата на март. Избухна точно под покрива. Някакви хлапета влезли вътре, направили си купон, занесли няколко керосинови печки, за да се стоплят. Една от тях се обърнала, някой изтървал кибрита и половината сграда изгоря, преди да дойде пожарната.
— Хванаха ли децата? — попита О’Донъл.
— Не и това е просто срамота. Месеци работа отидоха на вятъра.
Когато предната врата се отвори, Патрисия погледна Рина и стана на крака.
— Лаура…
— Те какво правят тук? — очите на Лаура бяха зачервени от плач и подути. Рина си помисли, че е прекарала по-голяма част от времето в църквата в плач и молитви. — Казах ви, че не съм виждала нито Джо, нито Джоуи.
— Не успяхме да се свържем със сина ви, госпожо Пасторели. Той повече не работи в гаража — заяви О’Донъл.
— Значи си е намерил по-добра работа.
— Вероятно. Госпожо Пасторели, притежавате ли часовник и чифт обици, дадени ви от сина ви миналия декември?
— Не знам за какво говорите.
— Госпожо — намеси се Рина, очите й бяха спокойни. — Връщате се от църква. Не правете грях, като лъжете за тези неща.
— Те бяха подарък — сълзите, които очевидно не бяха пресъхнали съвсем, закапаха по бузите й.
— Да се качим горе и да ги вземем — Рина внимателно сложи ръка на рамото на Лаура. — Ще ви дам бележка за тях. И ще уточним всичко.
— Мислите, че ги е откраднал, нали? Защо всички мислят все лошото за моето момче?
— Най-добре да уточним нещата и да открием истината — продължи Рина, водейки Лаура по стълбите.
— Откраднал ги е — изръмжа Патрисия. — Знам го.
— „Пиаджет“48 — обяви Рина, след като разгледа часовника. — Четиридесет диаманта, осемнадесет каратово злато. Струва около шест-седем хиляди по цени на дребно.
— Откъде знаеш тези подробности?
— Обичам да зяпам по витрините, особено неща, които не мога да си позволя. Обиците, вероятно по два карата всяка, имат хубав, чист квадратен камък в класически обков. Нашето момче се е изфукало пред майка си за Коледа.
— Ще се свържем с Ню Йорк, за да видим дали има обрани бижутерийни магазини, или пък частни лица, съобщили за откраднати бижута.
— Да — Рина задържа диамантите на светлината. — Имам чувството, че някоя красива жена не е получила своите дрънкулки от Дядо Коледа миналата година — тя отиде до огледалото и ги сложи близо до ушите си. — Красиви са.
— Господи, ти си била момиче.
— Позна. Пристигнал е да се изфука на майка си и да натрие носа на вуйчо си. Скъпа кола, модни дрехи, подаръци. Не вярвам да е спечелил от лотарията. Но вуйчото вместо да се впечатли го е подложил на разпит и той е побеснял. Сцена, скандал, след което го изхвърлят от къщата. Джоуи няма намерение да им прости това.
— Обаче е търпелив. Какъв търпелив кучи син.
— Точно по това се различава от стареца си. Изчаква, наблюдава, замисля го, прави перфектен план. Познава семейството. Как да си го върне на бащата? Я по-добре да го върне на сина.
— Ще вземем досието за случая от Фредерик Каунти.
— Прилича на пожара в основното училище и в гаража. Подпалил е сградата така, че да напомня на случайна злополука, предизвикана от деца, аматьорска работа, нищо специално.
— Нищо на повърхността. Много е печен, О’Донъл. Наистина е много добър.
Умен съм, много съм умен. Дадох на старата клетъчен телефон, един номер да звъни, когато трябва и ако трябва. Глупава кучка. Трябваше да й показвам сто пъти как се работи с него. Това ще бъде нашата тайна, мамо, само ти и аз срещу гадния свят.
Лесно я преметнах, както винаги.
И получих каквото исках. Малката курветина от квартала най-накрая тръгна по следата! Да я накарам да си спомни, това беше сладко, даже много сладко!
Сега всичко ще се обърне. Всичко, целият ми лош късмет, всички нещастия и грешки. Ще направим голям завой.
И всичко ще изгори, в това число и малката курва, с която започнаха нещастията на моето семейство.
Когато влезе в „Сирико“, главата на Рина беше пълна с данни, теории и тревоги. Обикновено идваше тук, когато искаше да пропъди тревогите и да измие мръсотията от един тежък ден. Тази вечер щеше да се срещне с Бо.
В първия момент, когато огледа масите, не го забеляза, но веднага зърна една червенокоса глава — Манди, спомни си Рина, която се бе сгушила в едно от сепаретата с мъж на около тридесет със светло кестенява буйна коса. Джон Крю49 за него, ретро хипи за нея.
Пиеха домашно вино и се галеха по бедрата.
Видя и Джон на една от малките маси. Като отговаряше пътем на обичайните приветствия и поздрави, Рина се отправи към него.
— Ето мъжа, когото исках да видя.
— Миденият сос е чудесен тази вечер.
— Ще го имам предвид — тя седна срещу него и махна на сервитьора. — Разбрал си, че става нещо.
