Той нави на вилицата си още лингуини.
— И аз така чух. Тя се облегна.
— Татко ти се е обадил, нали?
— А ти какво мислеше, че няма ли? Ти защо не ми се обади?
— Щях. Нуждая се от ухото ти, от мозъка ти, но не тук и не сега. Може ли да се срещнем утре, за закуска, да речем? Не, по-добре ела у нас. В моята къща. Ще приготвя закуска.
— В колко?
— Можеш ли по-рано? В седем?
— Вероятно ще успея да те вместя в програмата си. Искаш ли да ми подскажеш за какво става дума, че да го предъвча?
Рина понечи да му каже, но знаеше, че ако започне и произнесе само една дума, той ще иска да узнае всичко. Тя самата би постъпила така.
— По-добре да остане в главата ми тази нощ.
— Тогава до седем.
— Благодаря.
— Рина — задържа я Джон, когато тя понечи да стане. — Трябва ли да ти напомням да бъдеш внимателна?
— Не — тя стана, наведе се и го целуна по бузата. — Не е необходимо.
Сетне отиде в кухнята и изпрати въздушна целувка на Джак, който бъркаше сос и го сипваше върху тестото.
— Виждал ли си Бо? Трябваше да се срещнем тук.
— Отзад е, в подготвителното.
Заинтригувана, тя заобиколи работната маса и влезе в стаята за подготовка на продуктите. И застана като закована на вратата, защото видя баща си да дава на Бо урок по приготвяне на пица.
— Тестото трябва да бъде еластично, иначе няма да се разстеле правилно. Не дърпай, ще стане цялото на дупки.
— Ясно, сега просто ще… — Бо взе топка тесто от една намазана с олио тенджера в хладилника. Започна да го дърпа и разпъва.
— Сега използвай юмруците си, както ти показах. Започни да го оформяш.
Съсредоточен в работата си, Бо започна да мачка тестото с юмруци. Не е толкова зле за начинаещ, промисли си Рина.
— Може ли да го хвърля?
— Чупи-купи — предупреди го Гиб.
— Добре — с разкрачени крака и присвити очи, като цирков артист, готов да жонглира с горящи факли, Бо подхвърли тестото във въздуха.
Малко по-високо от необходимото, според Рина, но все пак успя да го хване, завъртя го и отново го хвърли.
И усмивката на лицето му я накара да сподави смеха, който я напушваше. Нямаше смисъл да го прекъсва, заприлича й на момченце, което току-що е успяло само да подкара велосипеда си на две колела.
— Толкова е гот! Но какво да го правя сега?
— Използвай очните си ябълки. Според теб достатъчно ли е?
— Така ми изглежда. Изглежда добре.
— Тогава го сложи върху дъската.
— Добре. Ето на! — той пльосна тестото върху плота и разсеяно избърса ръцете си в престилката, която носеше. — Не е съвсем кръгло.
— Но не е зле, малко ще го дооформим. Дай ми ножа.
— Колко изтърва преди това? — попита Рина, като пристъпи напред.
Бо й се ухили през рамо.
— Видя ли? Направих го. Изтървах две, но не докоснаха пода.
— Научи се много бързо — похвали го Гиб, докато си разменяше целувки с дъщеря си.
— Кой да знае, че има толкова много неща, свързани с правенето на пица? Първо големият миксер за тесто — кимна той към машината от неръждаема стомана, използвана за смесване на огромни количества брашно, мая и вода. — Нужни са двама яки мъже, за да пренесат тази купа до тезгяха.
— Извинявай, но съм го правила безброй пъти, а изобщо не съм мъж.
— Кажи го отново. Разделяш, претегляш, слагаш го в тенджерите в хладилника, сетне разрязваш тестото веднага след като се надигне. И всичко това преди да започнеш да правиш самата пица. Никога вече няма да приема пицата за нещо лесно.
— Бо, можеш да завършиш тази навън — Гиб вдигна дъската и я занесе в предната стая, където Джак направи място на работната маса.
— Само не ме гледай — рече й Бо. — Това ме изнервя. Ще взема да се стресна. Върви и седни при Манди и Брад — посочи с ръка към салона.
— Добре — тя си взе една сода и отиде да се присъедини към приятелите му.
— Хей! Рина, това е Брад. Запознай се с Рина. Срещнах я в един от моите най-трудни и унизителни моменти.
— Тогава аз ще бъда важен и непоклатимо уравновесен. Радвам се да се срещнем най-накрая — в плът и кръв, след всички години, през които съм слушал за момичето от мечтите.
— Аз също — Рина отпи, докато се усмихваше на Манди. — Когато бях на петнадесет, изтървах тетрадката си, тичайки в клас. Тя падна и едно момче — висок, с хубави рамене, големи сини очи и права руса коса, на име Чък, я вдигна, преди да успея да се наведа. Вътре страниците бяха изписани с Рина и Чък и сърца, хиляди сърца с нашите инициали в тях, или само неговото име, написано хиляда пъти.
— Господи, той видя ли?
— Трудно можеше да го пропусне.
— Било е много неприятно.
— Мисля, че лицето ми възвърна нормалния си цвят чак след месец. Така че сега сме квит с теб.
26.
Беше права, реши Рина. Вечерта, прекарана в „Сирико“, бе точно онова, от което имаше нужда. Умът й се изчисти, съзнанието й се успокои, бурята в стомаха й утихна.
Беше интересно и поучително да прекара един час в компанията на най-близките приятели на Бо.
Семейство, помисли си тя. Тези двамата бяха неговото семейство, така както нейните сестри и брат бяха нейното.
— Твоите приятели ми харесаха — призна му тя, докато отключваше входната си врата.
— Слава Богу, защото в противен случай щеше да се наложи ние с теб да се разделим — той я тупна по дупето, докато влизаха вътре. — Сериозно, радвам се, че ти харесаха. Те са важни за мен.
— А също и един за друг.
— Кога разбра това, преди или след като започнаха да се мляскат на масата?
— Преди — тя разкърши рамене. — В момента, в който влязох. Във въздуха имаше вибрации.
— Аз доста трудно го преглътнах.
— Защото си свикнал да ги приемаш като най-близките си хора, поне откакто си престанал да топлиш чаршафите на Манди. Но фактът, че сега те двамата ги топлят заедно, не ги прави по-малко твои приятели.
— Мисля, че трябва да изтрия от съзнанието си картината с чаршафите, поне засега — Бо сложи ръка на раменете й и ги разтри. — Уморена ли си?
— Не толкова, колкото бях. Освежих се — тя плъзна ръце по бедрата му. — Сещаш ли се как бих могла да се освободя от енергията си?
— Може би. Хайде да отидем отзад. Искам да ти покажа нещо.
— Искащ да ми покажеш нещо отзад? — разсмя се тя, когато Бо я повлече към задния двор. — Какъв си
