— Говоря за люлката, глупчо!
В седем на другата сутрин Рина бе приготвила крехък бекон, който стоеше топъл на печката, прясно кафе, нарязан на филийки хляб и разбити яйца за омлет.
Чувстваше се виновна, че изпроводи рано-рано Бо, още в шест и половина с нищо друго, освен набързо препечена багета. Но искаше да говори с Джон насаме.
Вече беше готова и облечена за работа, чак до кобура, където щеше да пъхне пистолета веднага след като приключеше срещата с Джон.
Той беше точен. Можеше да разчита на него за това, както и за стотина други неща още.
— Благодаря ти. Наистина — тя го целуна по бузата на вратата. — Знам, че е рано, но от осем до четири съм на работа. О’Донъл ще ме покрие, ако ми трябва малко повече време. Но затова пък съм готова да ти направя първокласен омлет заради неудобството.
— Няма нужда. Можем да минем само с кафе.
— Съвсем не — поведе го тя към кухнята. — Позволих си снощи да огледам и премисля всичко и сега ще го излея пред теб — тя му напълни чаша с кафе. — Става ли?
— Хайде, изливай го.
— Всичко си дойде на мястото, Джон, всичко до самото начало.
Докато говореше, Рина изпържи омлета. Той не я прекъсна, а я остави да му изложи нещата така, както ги виждаше.
Движи се като майка си, помисли си. Плавно, като течност, която се разлива, с грациозни движения и жестове, за да подчертае думите си. А мисли като ченге — но той бе забелязал това отдавна, още когато беше дете. Логично и наблюдателно.
— Проверяваме за бижутата — тя постави чинията пред него, като сложи и своята закуска, състояща се от половин багета и едно парче бекон. — Може да не ги е откраднал в Ню Йорк, но ще открием откъде ги е задигнал. Ако имаме потвърждение, ще ни бъде от полза. Постъпката му е глупава и въпреки че той не е глупав, лекомисленото поведение му е присъщо. Нуждае се от показност, иска да се изфука. Подпалването на пожар също — добави тя. — Голяма част от вътрешната мотивация за подпалвачеството е фукането. Но при него то е и изява. Баща ми го направи, значи и аз мога. Само че моят ще е много по-голям и по-хубав пожар.
— Не само това.
— Да. Това са пожари за отмъщение, всички до един. Ако съм права, а аз вярвам че съм, Джон. Убедена съм, че е той. Може би работи заедно с баща си, но може и да е сам. Това отмъщение е насочено лично към мен, защото според него аз съм отговорна за неприятностите, които сполетяха баща му.
— Той е прекалено умел, за да свърши това недисциплинирано или през куп за грош — отбеляза Джон. — Прекалено е организиран, съсредоточен и добре подготвен.
— Да. Може би семейството от Ню Джърси го използва като подпалвач за своите акции, но може да действа и самостоятелно. Не се страхува да изчака. Наистина някои от периодите на затишие се дължат на факта, че е бил в затвора, но той не се страхува да изчака и да избере най-подходящия момент. Изчакал е три месеца, след като вуйчо му го е изритал от дома си, за да си отмъсти, като подпали къщата на братовчед си. Трябва да е бил той.
— Мога да ти помогна с този случай. Познавам някои хора във Фредерик Каунти.
— Разчитам на теб. Ще отворим отново досието на Джош Болтън — тя отпи малко диетична кола. — Трябва да е бил той и тогава, Джон. Ако не излезе нищо друго, ще го закова заради този случай. — Не можеше да спре треперенето на гласа си, нито на сърцето си. — Заради Джош.
— Ти му позволяваш да те манипулира, да се промъкне в теб, Рина. Като глина си в ръцете му, той те мачка и си играе с теб.
— Знам. Опитвам се да не се поддавам. Джоуи иска да знам, че е той. Няма значение как е прередил сцената, как е прикрил следите си, иска аз да знам. Но защо сега? Защо е чакал толкова години и чак сега се насочва към мен? Нещо се е променило, нещо е запалило фитила му.
Джон кимна, като си взе от омлета.
— През цялото време те е държал на прицел и се е промъквал в живота ти, за да те удари. Причината може да е някаква промяна в твоя живот. Например купуването на тази къща. Или че си започнала връзка с мъжа от съседната врата.
— Може би, може би — поклати глава тя. — И преди съм имала важни моменти в живота си. Завърших колеж, а той е получил образованието си в затвора. Получих значката си, а той се е местил, поне според досието му, от работа на работа. И преди съм имала връзки с мъже, а за него не успяхме да открием никаква по-сериозна връзка. Той няма как да знае какво чувствах към мъжете, с които съм била свързана, ако е било сериозно. Погледната отстрани, моята връзка с Люк изглеждаше сериозна. Да — изпревари тя Джон, преди да успее да проговори, — той взриви проклетата му кола, но не влезе в контакт с мен. Не започна диалог.
— Може би сега смята, че е дошло времето. Омразата му е стара, на двадесет години. Годишнините са крайпътни камъни, жалони, в края на краищата. Но ако откриеш мотивите му, това ще ти помогне да го хванеш. Той иска да затвори вратата, преди да се умори да играе и да те преследва. Знаеш, че ще го направи, Рина. Не искам да повтарям колко е опасен.
— Знам, че е опасен. Отчаян социопат с тенденции към женомразство. Няма да остави някоя обида — истинска или измислена, ненаказана. Но не е искал да ме преследва поне за известно време. Това е било прекалено вълнуващо за него, чувствал се е много важен. Затова е решил да преследва хората, които обичам. Това ме плаши, Джон. Страхувам се за семейството си, за теб, за Бо.
— Ето че отново се поддаваш на внушенията му.
— Знам това. Аз съм добро ченге. Така ли е, Джон?
— Да, така е.
— Повечето от времето ми е посветено на разследване на умишлени палежи. Подреждане на неизвестните. Събиране на доказателства, подробности, наблюдения, философия, психология. Не съм секретен агент — тя въздъхна. — Мога да преброя на пръсти колко пъти съм вадила оръжието си. Никога не съм стреляла с него. Хващала съм заподозрени, но само веднъж въоръжен заподозрян. Миналия месец. И ръцете ми трепереха през цялото време. Имах девет милиметров пистолет, а той нож. И за Бога, Джон! — моите ръце трепереха.
— Успя ли да го хванеш?
— Да — тя прекара ръка през косата си. — Да — после затвори очи. — Това е важното.
Рина прекара деня, затрупана с безброй неотложни задачи, причиняващи главоболие. Четене на досиета и докладни, писане, обаждане по телефона, изчакване за справките.
Трябваше да отиде до стария си квартал, за да разпита един от старите приятели на Джоуи.
Тони Борели беше мършаво момче с нацупено лице, една година пред нея в училище. Майка му, спомни си Рина, все викаше. Заставаше на стълбите пред къщата или в страничната алея и викаше по децата си, по съседите, по съпруга си. Дори на случайно минаващи хора.
Беше умряла от усложнения вследствие на удар на четиридесет и осем години.
Тони имаше дял в нейното викане и разправиите. Кражби по магазини или къщи, разходки с крадени автомобили. Беше лежал кратко време в затвора, когато бе още в началото на двадесетте, заради участието си в организирането на обир на магазин в Южен Балтимор.
Все още си беше мършав — истинска торба с кокали, облечена в изцапани с масло джинси и избеляла червена тениска. Косата му бе скрита от синя бейзболна шапка с надпис „Автомобилна работилница Стенсън“, обърната наопаки.
На крика бе качена „Хонда Акорд“, по ръцете му имаше машинно масло и той ги избърса с кърпа, която някога може би е била синя.
— Джоуи Пасторели ли? Господи, не съм го виждал откакто бяхме деца.
— Някога, като деца ти и той бяхте много гъсти, Тони.
— Да, като деца — сви рамене и продължи да източва маслото от хондата. — Така е, известно време движехме заедно. Бяхме гаднярчета.
