— Бяхте.
Тони леко се усмихна.
— Предполагам, че си права, но това беше отдавна, Рина — очите му проследиха О’Донъл, който се мотаеше около тезгяха, сякаш се удивляваше на оборудването и инструментите. — Вече пораснахме малко.
— Аз все още съм приятелка с децата, с които играех тогава. Дори с онези, които напуснаха квартала. Поддържаме връзка.
— Може би момичетата са различни. Джоуи отиде в Ню Йорк, когато бяхме… на колко? На дванайсет? Преди много време.
Той не спря да работи, отбеляза си Рина и продължи да хвърля нервни погледи към О’Донъл.
— Имал си известни неприятности, а, Тони?
— Да, имах. Лежах известно време в затвора. Когато ти се случи такова нещо, някои хора не могат да си представят, че можеш да си промениш. Сега имам жена, дете. Имам работа. Аз съм добър механик.
— Умение, което ти е помогнало с крадените коли.
— Бях на двадесет за Бога! Платих дълговете си към обществото. Какво искате от мен?
— Кога за последен път си говорил с Джоуи Пасторели? Напоследък е идвал няколко пъти в Балтимор. Човек посещава старата си махала и се свързва със старите си приятели. Не се опитвай да ме лъжеш, мога да ти създам неприятности. Не ми се иска да го правя, но ако се наложи, няма да се поколебая.
— Всичко това е, защото, когато бяхме деца, той те удари, нали? — Тони вдигна изцапания си с машинно масло пръст. — Нямам нищо общо с това, не е за мен. Никога не удрям момичета, нито жени. Да си видяла в досието ми нещо подобно?
— Не. В твоето досие няма нищо, свързано с насилие. Засега. Но забелязах, че си държал устата си затворена, когато са те арестували за обира. Не си казал никакви имена. Ти смяташ това за лоялност, нали, Тони? Търсим Джоуи във връзка с убийство. Искаш ли да бъдеш обвинен в съучастие заради възпрепятстване на следствието?
— Чакай, чакай! Задръж така — отстъпи той. В ръката му се поклащате гаечен ключ. — Убийство, казваш? Не знам за какво говориш. Кълна се в живота си, ей Богу!
— Разкажи ми за Джоуи.
— Добре, може и да се е мяркал наоколо няколко пъти. Може и да сме пили по бира. Няма закон, който да забранява това, нали?
— Кога? Къде?
— Човече! — той свали шапката си и Рина видя, че косата му е изтъняла и оредяла. Беше започнал да оплешивява, и за да го скрие, бе оформил на челото си дълъг перчем. — След пожара в „Сирико“ и всичко след него го видях за пръв път точно преди да ме опандизят за обира в магазина. Каза ми, че трябвало да се погрижи за една работа. Познавал онези момчета и ако съм търсел начин да спечеля малко пари… Заведе ме при тях. Ето как влязох в бандата.
— Бил си арестуван през 1993.
— Да. Но крадяхме около година преди да ме хванат.
Стомахът й се стегна.
— Значи Джоуи се е появил през деветдесет и втора?
— Точно така.
— Кога? През пролетта, лятото или зимата?
— Ами… трябва ли да помня?
— Добре, опиши ми какво беше времето, Тони. Джоуи се е върнал след изминалите години и вие сигурно сте посетили няколко кръчми по този повод. Да се почерпите за срещата. Пеша ли ходихте? Валеше ли сняг?
— Глупости! Времето беше хубаво. Спомням си. Бях пушил малко трева, слушах бейзболния мач. Сега се сещам. Беше началото на сезона, но навън беше топло. Април или може би май.
В гаража беше горещо и тясно, но потта, която се стичаше по лицето на Тони, не бе причинена само от условията на работа.
— Слушай, ако той е убил някого, не ми се е похвалил за това. Не казвам, че съм изненадан да го е чуя, но не е споделил с мен — Тони навлажни устните си. — Говорихме малко за теб.
— Нима?
— Разни глупости. Попита ме дали все още те виждам… дали знам нещо за теб.
— И какво друго?
— Бях много надрусан, Рина. Говорихме обикновените глупости, които си говорят мъжете и той ми предложи да участвам в операцията. Получих три години и излязох чист. Оттогава работя тук. Джоуи се появи отново, няколко години след като излязох.
— През деветдесет и девета ли?
— Да. Пихме за доброто старо време и в името на старото приятелство. Предложи ми помощта си, твърдеше, че може да ми помогне. Но аз не исках да се връщам в лошия път, казах му това категорично. Той се ядоса и се скарахме. Изхвърли ме от колата, защото той караше. Почти замръзнах, докато се опитвах да си хвана такси.
— Студено ли беше?
— Кучешки студ. Помня, че беше и заледено, защото се подхлъзнах и паднах. Няколко седмици по-късно срещнах Трейси. Това ме мотивира още повече. Тя не търпи шибани работи.
— Браво на нея.
— Браво на мен. И вече знаех, Рина. Когато следващия път видях Джоуи, му казах да се разкара, защото не искам повече да върша глупости.
— И кога беше това?
Тони пристъпи от крак на крак.
— Преди няколко седмици. Може би три. Дойде направо вкъщи. Не знам как е открил къде живеем. Беше почти полунощ. Изкара акъла на Трейси. Събуди детето. Беше пиян, искаше да изляза с него. Не го пуснах да влезе и го отпратих. Не му хареса.
— Пеш ли беше или с кола?
— Не беше пеш. Гледах след него, за да съм сигурен, че ще си отиде. Видях го да се качва в „Чероки.“ Черен джип „Чероки“, май деветдесет и трета година.
— Забеляза ли номерата?
— Съжалявам, не. Никога не ги гледам — той мачкаше шапката в ръцете си, но тя забеляза, че притеснението му не се дължеше на чувство за вина. А на страх.
— Той изплаши жена ми и детето. Нещата сега са различни. Имам семейство. Ако е извършил убийство, не искам да се навърта около моето семейство.
— Свърже ли се отново с теб, искам да знам. Не бива да му казваш за този разговор. Ако можеш, опитай се да разбереш къде е отседнал, но не го притискай.
— Ти ме плашиш, Рина.
— Чудесно, защото той е опасен. Ако ти се е ядосал, ще ти отмъсти. Ще нарани семейството ти. Не се шегувам, истина е.
Тя си тръгна с О’Донъл, но Тони излезе от гаража и я извика.
— Чакай, искам да те питам още нещо. Лично.
— Добре. Сега ще се върна — рече Рина на партньора си и тръгна с Тони покрай сградата.
— Той наистина ли е убил някого?
— Това разследваме.
— И ти смяташ, че може да нарани Трейси или детето ми?
— Джоуи обикновено отмъщава, Тони. Точно сега едва ли му до теб. Но ако не го хванем, може и да намери време. Разбирам, че искаш да стоиш далеч от него, но ме уведоми, ако ти се обади.
— Да, разбрах. Не искам да се забърквам в нищо, откакто Трейси ми даде шанс. Няма да рискувам заради никого и за нищо на света. Знаеш ли? — той отново свали шапката си и прекара ръка през онова, което бе останало от косата му. — Когато бяхме деца, преди… е, преди всичко онова да се случи, той те преследваше.
