— Съвсем мъничко.
— Може да съм по-младият ти брат, но не съм малък. Катарина, той може да дойде в къщата ти.
— Да, може. Знае къде живея. Подготвена съм за това, Ксанд. Не може двадесет и четири часа в денонощието някой да ме пази. Ти бъди внимателен — предупреди го и сложи ръка на раменете му. — Джоуи Пасторели. Ако съм права, той търси отмъщение. Ти, който си почти три години по-малък от него, тогава се намеси и го удари. Гарантирам ти, че не го е забравил. Внимавай много, пази жена си и бебето. Не се тревожи за мен и аз няма да се тревожа да теб. Става ли?
— Смяташ, че този кучи син може да доближи Ан и Дилан?…
— Точно така — очите й го гледаха с разбиране. — Точно така. Трябва да внимаваме сега. Ти и Джак трябва да пазите Фран и Бела, децата. Мама и татко. Пратила съм допълнителни патрули, но никой не познава квартала като нас. Ако нещо ти направи впечатление, каквото и да е, веднага ми звънни. Обещай ми!
— Няма нужда да ме молиш за това.
— Горещо е — каза тя след минута. — Тази нощ ще бъде горещо. Лятото влиза в правата си.
Рина отиде до колата си и тръгна към къщи. Но когато пристигна, остана в нея и внимателно огледа къщата, улицата, квартала.
Познаваше няколко души, които живееха от тази страна, познаваше ги почти откакто се помнеше. През целия си живот.
Познаваше това място, беше избрала да живее тук. Можеше да тръгне в която и да е посока и пак щеше да срещне поне десетина познати.
Сега никой от тях, както и тя не бяха в безопасност.
Рина взе папките, излезе и заключи колата. Огледа вдлъбнатините и драскотините по нея, които напомняха за силата на взрива.
Колко ли време му трябваше, за да подпали и нейната кола? — зачуди се. Две минути, три? Можеше да го направи, докато спи, докато готви или почива.
Но това щеше да бъде само смушкване, нещо като пръчка в раната. Според Рина подпалвачът искаше много повече — да си разчисти сметките.
Стигна до вратата, махна на Мери Кейт Лиони, която миеше белите мраморни стъпала пред дома си, през три врати от нейната къща. Домакинстване, помисли си Рина. Животът минаваше в такива прости и прозаични неща като домакинстване, готвене, слагане на масата, ядене на сладолед.
Отключи и внесе папките вътре. Разкопча оръжието си. Колкото и да твърдеше, че ситуацията е под контрол, че иска един час спокойствие и самота, тишина, за да се съсредоточи, беше нащрек, затова първо щеше да провери цялата къща, но с пистолет в ръката.
Доволна, но не и спокойна, Рина слезе на долния етаж за своите папки и студена напитка. Беше време да използва собствения си кабинет, който бе започнала да подрежда на третия етаж. И да прави онова, в което бе най-добра — да систематизира, изследва и анализира.
Включи компютъра, след което се обърна към дъската и статива, които бе донесла. Извади от папките снимки, изрезки от вестници, копия от доклади. Разпечата материали от собствения си компютър.
Когато подреди всичко, отстъпи назад и огледа цялата дъска. Сетне седна пред клавиатурата и описа събитията в последователността, в която се бяха случили, започвайки от онзи августовски ден, когато бе на единадесет.
Отне й малко повече от час, но почти не забеляза как отлетя времето. Когато телефонът иззвъня, тя измърмори едно проклятие, но бе така дълбоко затънала в работата си, че почти бе забравила за останалия свят. Пръстите й бяха на сантиметър от слушалката, когато изведнъж се сепна. Погледна изписания номер.
Остави телефона да звънне втори път и чак тогава го вдигна. Макар да знаеше, че телефонът й се подслушва и в момента някой полицай записва разговора и проследява обаждането, включи и собствения си магнетофон.
— Здравей, Джоуи.
— Здрасти, Рина. Отне ти доста време да се сетиш за мен.
— Знаеш ли, въобще не съм се сещала за теб от двадесет години.
— Но сега си спомни, нали?
— Със сигурност. Спомних си какъв скапан малък негодник беше, когато живееше на нашата улица. Изглежда вече си станал голям негодник.
— Винаги си имала голяма уста. Имам намерение да я използвам и запуша, при това скоро.
— Какъв ти е проблемът, Джоуи? Не можеш да си хванеш жена ли? Или все още ти доставя удоволствие да събориш и изнасилиш жертвата?
— Сама ще видиш. Имаме много неща за решаване, само ти и аз. Скоро ще получиш изненада. Цялата ще бъде за теб.
— Защо не разчистим терена, Джоуи? Защо не се срещнем? Кажи ми кога и къде и ще си уредим сметките.
— Ти винаги си ме мислела за глупав. Винаги си смятала, че стоя по-ниско от теб, ти и твоето велико свято семейство. А кой живее все още в предградията и продава мазни пици?
— Около „Сирико“, Джоуи, вече няма нищо мазно, откакто вие се изселихте оттук. Хайде, ела да се срещнем в ресторанта, ще те черпя една голяма.
— Жалко, че оня задник, който те чука сега, не беше в камиончето, когато го взривих — долови, че дъхът му се ускори, докато изричаше думите.
Влязох му под кожата, ядосах го, помисли си Рина. Накарах кобрата да надигне глава и да започне да съска.
— Може би следващия път. Или пък ще му се случи нещастие вкъщи, в леглото, докато спи. Чаршафите ще се подпалят, докато пуши цигара. Какво ще кажеш, а? Миришеше на печено прасе. Онзи, първият. Спомняш ли си, а, Рина? Можех да вдъхна твоята миризма по чаршафите, които използвах, за да го подпаля.
— Ти си гаден негодник! Мръсно копеле! — болката преряза корема й. — Гаден кучи син!
Той се разсмя и гласът му се превърна в шепот.
— Тази нощ още някой ще изгори.
Бяха необходими два, а не един час, за да си тръгне от „Сирико“. Работата се оказа най-малкото интересна. Освен това получи около половин дузина други поръчки — за ремонт, поправки, премоделиране, обзавеждане, от хора, които гледаха, докато правеше измерванията. Раздаде два пъти повече визитки, преди да си тръгне с пилето с пармезан, увито за вкъщи в кесия.
Ако една трета от тези поръчки се окажеха истинска работа, щеше да се наложи да се замисли сериозно дали да не наеме работник на пълен работен ден.
Голяма стъпка беше това, реши Бо. Голяма, гигантска разлика в сравнение с наемането на помощник на час или когато викаше на помощ Брад, защото работата е прекалено много за сам човек или времето го притискаше.
Това би било голям ангажимент за човек, който досега се е задоволявал да работи сам. Щеше да се наложи да отделя пари, за да плаща заплата на работник. Всяка седмица.
Определено трябваше да помисли за това.
Бо прекара ръка по капака на колата, докато минаваше покрай нея. Хубава машина, помисли си. И я получи на идеална цена, никой не би могъл да очаква такава. Бианка направо я открадна за него.
Но, по дяволите! Липсваше му старият боен кон.
Посегна за ключовете си, но когато чу подсвиркването, се огледа.
Видя мъж с палци в предните джобове на джинсите си. Бейзболна шапка, джинси, слънчеви очила, ухилена физиономия. Имаше нещо познато, затова Бо вдигна ръка за поздрав заедно с ключовете си.
Сетне се сети. Мъжът от цветарския магазин, който купи рози, защото беше спал в кучешката колибка.
— Хей! — извика му, като отвори вратата на камиончето си. — Как я караш?
Със зловеща усмивка, разкриваща всичките му зъби, мъжът отиде до една кола и влезе в нея. Свали
