— Като че си нямат достатъчно работа и без това. Залепили са се за това място от тридесет години. Че и повече.
Рина седна и се вгледа в очите на Бела. Нещо е станало, реши тя.
— Те обичат това място.
— Знам, Рина, знам. Но няма да станат по-млади.
— За Бога!
— Вече не са млади. Би трябвало да се наслаждават на остатъка от живота си, да сграбчват всеки ден или миг, вместо да си създават главоболия.
— Те се наслаждават на живота си. Не само като работят, а като виждат как трудът им се отплаща всеки ден, освен това са със семейството и приятелите си. Пък и пътуват, не можеш да отречеш това.
— А какво щеше са стане, ако го нямаше „Сирико“? — Бела се извърна и снижи гласа си сякаш богохулстваше. — Какво щеше да стане, ако не бяха се срещнали толкова млади и това място не беше ги заключило? Тогава мама може би щеше да отиде в художествено училище, да стане истински художник. Да опита други неща, да види други места. Да свърши разни неща, преди да се е омъжила и народила бебета.
— Може ли първо да подчертая очевидното и да ти кажа, че ако го беше направила, ти сега нямаше да си тук! И второ, тя е можела да предпочете художественото училище. Можела е да избере татко или художественото училище. Но е избрала него, това място и този живот.
Рина вдигна очи и погледна майка си — тънка и красива, с коса, прибрана назад в блестяща опашка, смееща се, докато мушкаше пръст в гърдите на съпруга си.
— И като я гледам, Бела, не ми изглежда като жена, която съжалява, която се пита какво щеше да стане, ако бе поела друг път.
— Защо не мога да бъда така щастлива като нея, Рина? Защо не съм щастлива?
— Не знам. Съжалявам, че не си.
— Научих, че си ходила да говориш с Винс. О, моля те, не се прави на ченге пред мен — рече нетърпеливо Бела, — той беше много ядосан. Но и малко стреснат. Не съм очаквала, че малката ми сестричка така ще го стресне. Благодаря ти.
— Пак заповядай. Направих го импулсивно. Не можах да се спра. Страхувах се, че може да се ядосаш на намесата ми.
— Ни най-малко. Дори да не промени нищо, пак няма да се ядосам, че си го заплашила заради мен. Той скъса с последната си любовница. Така ми се струва. Може би тя ще е последната, а може би не — Бела сви рамене и погледна отново майка си. — Никога няма да съм като мама, да имам съпруг, който ще обожава всичко в мен. Всичко, свързано с мен. Никога няма да имам подобно щастие.
— Ти имаш прекрасни деца.
— Така е — съгласи се с тъжна усмивка Бела. — Имам прекрасни деца. И мисля, че ще имам още. Отново съм бременна.
— Каквооо? Смяташ, че…
Но Бела поклати бързо глава и прекъсна разговора, защото едно от децата изтича към тях.
— Мамо! Може ли да си вземем сладолед? Само по една лопатка. Баба каза да питаме теб. Моля те, може ли?
— Да, разбира се, че може — тя целуна по бузата сина си. — Само една лопатка. Толкова много ги обичам — обърна се към Рина, когато момчето изтича, за да съобщи добрите новини на останалите хлапета. — Не мога да говоря за това сега. Не казвай на никого — сетне се изправи. — Софи! Ела да ми помогнеш със сладоледа.
Бела влезе в ресторанта, а по-малките деца я последваха с викове. София влачеше крака най- отзад.
Нацупена, отбеляза Рина, но покорна. Все още беше много малка, за да не се поддаде на изкушението да получи топка сладолед.
— Не разбирам защо иска дай помагам. Винаги аз, все аз — оплака се тя на леля си.
— Хей, какво лошо има? — попита я Рина. — Ти ще си първа и никой няма да види, че си получила две топки вместо една.
Устничките на София се извиха.
— Ти искаш ли една топка?
— Ако има лимонов. Какво мислиш? — Рина се наведе и пощипна София по бузката. — Бъди добра с мама. И не върти очи. Просто го направи. Опитай двадесет и четири часа да бъдеш добра. Мисля, че тя се нуждае от това.
Целуна племенницата си, след което отиде при собствената си майка. Бианка я прегърна през кръста.
— Идваш точно навреме. Баща ти осъзна очевидното за всички. Че аз съм права.
Бо, Гиб, Лари и още няколко мъже вървяха към ъгъла на сградата. Бо ръкомахаше и със спрей започна да отбелязва линия по тревата.
— Какво прави? — попита Рина.
— Маркира моята пътека от ъгъла. Хората ще могат да минават от алеята отпред и да идват направо към моята пергола. Може би няма да искат да прекосяват ресторанта, както се налага да правят сега, когато пожелаят да седнат на външна маса. Биха могли да се отбият от разходка, да послушат музика…
— Музика?
— Ще сложа високоговорители. Ще има музика. И лампи по пътеката. Както и големи саксии с цветя — тя се тупна по бедрата, докато се въртеше. Това беше жест на доволна жена, която знае как да получи желаното. — Ще има декоративни дървета. Лимонови дръвчета. А в онзи ъгъл там — малка детска площадка, където децата ще могат да играят и да не досаждат. И…
— Мамо! — развеселена, Рина притисна слепоочията си с ръце. — Главата ми се завъртя от твоите планове.
— Това е хубав план.
— Да, наистина. И голям
— Харесвам големите неща — тя се усмихна, когато Бо започна да ръкомаха, а Гиб се намръщи. — Харесвам твоя Бо. Вчера много се забавлявахме. Накарах братовчеда Сал почти да се разплаче, беше много смешно, а след това Бо ми купи хидрангия.
— Той… той ти е купил храст?
— И го засади. Ако не се омъжиш за него, аз ще го осиновя, защото нямам намерение да го изпусна.
Децата се върнаха с фунийки сладолед, Джина и майка й приближиха към тях, а Бо улови погледа на Рина и й се усмихна.
Моментът не беше подходящ да говори за серийни подпалвачи и убийци.
Не можеше да остане, макар че извинението й, че трябва да се прибира вкъщи, беше посрещнато с протести.
— Просто искам да направя колкото може повече за родителите ти — обясни й Бо. — Така че да могат да го обмислят през нощта. Бъди сигурна, че те точно това искат. Ако изчакаш само половин час, ще си тръгнем заедно.
— Ти може да се прибереш и сам. Достатъчно голям си. Взела съм си работа, искам да изчета досиетата. Един час тишина и спокойствие, за да мога да мисля, е точно онова, от което се нуждая.
— Искаш ли да ти донеса вечеря?
— Чудесно. Нямам претенции, каквото и да е. Просто ме изненадай.
Ксандър я последва, докато тя от чисто любопитството следваше пътя, очертан с оранжеви линии.
— Ще повървя с теб — рече й и я дръпна за косата, един стар навик от детството.
Тя заби лакът в ребрата му, точно както преди.
— Ако искаш да те изпратя — предложи той — и да поседя малко с теб? Никога не съм бил…
— Не. Имам работа и не се нуждая от защита, не се прави на бодигард.
— По-висок съм от теб.
