Искаше му се да я предпази от всичко това не само защото беше негов професионален дълг, а защото това бе тя. Но точно защото бе тя, беше просто невъзможно да го скрие.
— Не мисля, че е приключил.
Тя кимна и посочи към чайника.
— По-добре се оправи с това, преди да е извряла водата.
Докато той приготвяше чашите, Грейс си мислеше какво бе направила днес. Трябваше да му каже. Борбата със съвестта й беше остра и безмилостна. Не беше лесно да не й обърне внимание. Трябваше обаче да му каже в момента, когато ще бъде много късно да й попречи. Отиде до хладилника и надникна в него.
— Предполагам, че нямаш хотдог?
Хвърли й поглед, изпълнен с такава искрена загриженост, че тя си прехапа езика.
— Наистина ли ядеш тези неща?
— Не. — Затвори вратата и се надяваше да има поне фъстъчено масло.
Добре работеха заедно. Грейс се справи с повечето от тънките ивици дърво, когато опита силите си с чука. Но първо трябваше да поспори с Ед. Идеята му за помощ беше много странна — да седи на стола и да го гледа как работи. Не беше заради това, че можеше да повреди нещо, макар че имаше и такива съображения. По-скоро се притесняваше, че може да се нарани. Но само след час се убеди, че ако си науми да прави нещо, тя го прави като професионалист. Може би правеше по-водна сместа, но като добавяше малко пясък, работата се оправяше. Нямаше значение, че това му отнема време. Можеше да изглежда глупаво, но самото й присъствие ускоряваше работата му.
— Ще стане страхотна стая. — Грейс потри брадичката си с опакото на ръката. — Наистина ми харесва как я правиш във формата на малко ел. Всяка цивилизована спалня трябва да си има холче.
Искаше му се тя да я хареса. В мислите си вече я виждаше завършена до пердетата на прозорците. Щяха да бъдат в синьо, за да може слънцето да прониква през тях. Лесно можеше да си я представи, както лесно си представяше и нейното присъствие в стаята.
— Мисля да сложа няколко прозореца на тавана.
— Наистина?! — Грейс отиде до леглото. Седна и изви врата си нагоре. — Можеш да си лежиш и да гледаш звездите. Или в нощ като тази — дъжда. — Това ще бъде много хубаво, мислеше си тя, докато гледаше нагоре към недовършения таван. — Сигурно ще е чудесно да спиш, да се любиш или просто да мечтаеш под стъклото. Ако някога решиш да отидеш в Ню Йорк, можеш да направиш цяло състояние, като премоделираш мансардите.
— Липсва ли ти? — Ед се съсредоточи в работата си, за да не погледне към нея.
— Ню Йорк? Понякога. — Установи, че липсата е по-малка, отколкото бе очаквала. — Знаеш ли от какво имаш нужда тук? От място за сядане до прозореца. Когато бях малко момиче, винаги си мислех колко ще е хубаво, ако има място за сядане до прозореца, където да си мечтае човек. — Стана и сви ръце. Странно колко бързо несвикналите с физическа работа ръце отмаляват. — Прекарвах повече от времето си, като се криех на тавана и мечтаех.
— Винаги ли си искала да станеш писателка?
Грейс отново започна да бърка разтвора.
— Обичам да лъжа. — Тя се засмя и размаза подобната на кал смес върху главата на пирона. — Не измислях големи лъжи. Само хитрини, за да се измъкна от неприятностите. Измислях всевъзможни истории. Възрастните се забавляваха и ми се разминаваше леко. Това винаги дразнеше Катлин. — Замълча за миг. Не искаше да си спомня за лошите неща. — Каква е тази песен?
— Това е Патси Клайн.
Грейс се заслуша за момент. Не беше музика, която би избрала, но в нея имаше нещо, което й хареса.
— Не направиха ли филм за нея? Разбира се, че имаше. Загинала е при самолетна катастрофа през шестдесетте. — Отново се заслуша. Песента звучеше така жива, така жизнена. Грейс не беше сигурна дали песента я кара да се смее, или да плаче. — Предполагам, че това е още една причина да искам да пиша. Да оставя нещо след себе си. Разказът е като песента. Той остава. Струва ми се, че напоследък по-често си мисля за това. Ти мислил ли си някога да оставиш нещо след себе си?
— Разбира се. — И напоследък все по-често, помисли си той, но по други причини. — Праправнуци.
Това я разсмя. Сместа се шльопна върху ръкава на пуловера й, но тя не си направи труда да го избърше.
— Това е много хубаво. Предполагам, че мислиш по този начин, защото имаш голямо семейство.
— Откъде знаеш, че имам голямо семейство?
— Майка ти спомена. Двама братя и сестра. И двамата са женени, въпреки че Том и… — трябваше да помисли малко — Скот са по-малки от теб. Имаш, чакай да си спомня, трима племенника — Хю, Дейви и Лоти.
Можеше само да поклати глава.
— Забравяш ли някого нещо?
— Нищо. Майка ти се надява на правнук, но още никой не може да я зарадва. Освен това все още се надява, че ти ще се откажеш от гонитбата на престъпниците и ще се присъединиш към строителната фирма на чичо си.
Почувства се неловко. Взе една дъска и започна да я почуква.
— Както забелязвам, двете доста сте си поприказвали.
— Тя ме взе за слушател, не помниш ли? — Той се изчерви малко, но достатъчно, за да й се прииска да го прегърне. — Всъщност хората често ми разказват подробности от живота си. Никога не съм знаела защо.
— Защото си добър слушател.
Тя се усмихна. За нея това бе един от най-големите комплименти.
— Защо не строиш къщи с твоя чичо? Ти обичаш да строиш.
— Това ме разтоварва. Точно както песните на Мерил Хагард, които слушаме сега. Ако ги слушах по цял ден и всеки ден, щяха да ме отегчават.
Тя прехапа език, като пръсна от сместа по улея.
— Говориш на човек, който знае колко отегчителна може да бъде полицейската работа.
— Тя е като ребус. Като дете нареждала ли си пъзели? От онези с двадесет и петте хиляди парчета?
— Разбира се, след няколко часа се отказвах. Другите полудяваха, като видеха как съм късала от ъгълчетата на парчетата, за да ги съединя.
— Аз можех с дни да прекарам в това занимание и никога не ми омръзваше. Винаги започвах от външната част към средата. Колкото повече парчета успявах да съединя и се появяваше някакъв детайл, толкова повече се приближавах към картината.
Тя спря, защото бе разбрала.
— Никога ли не ти се е искало да започнеш направо от сърцевината, като пратиш по дяволите всичките детайли?
— Не. Ако го направиш, все още търсиш как да съединиш краищата. Търсиш нишката, която ги свързва и ги прави едно цяло. — Като закова и последния пирон, той отстъпи крачка назад и погледна дали всичко е свършено. — Удоволствието е огромно, когато поставиш и последното парченце и видиш завършена цялата картина. Това момче, на което сега сме по петите… Все още нямаме всичките парченца. Но ще ги имаме. Веднъж да ги съберем, ще ги наредим, докато всичко съвпадне.
— Винаги ли съвпадат?
Погледна към нея. Проклетата смес се беше размазала по лицето й, а изразът му бе толкова напрегнат. Ед се опита да изчисти с палеца си част от хоросана по бузите и.
— Рано или късно. — Той остави чука на земята и взе лицето й в двете си ръце. — Довери ми се.
— Вярвам ти. — Имаше добри очи и силни ръце. Тя се приближи към него. Искаше повече от утеха, имаше нужда от повече. — Ед… — Чукането по вратата на долния етаж я накара ядосано да се отдръпне. — Изглежда, имаме компания.
— Да. С малко повече късмет ще се отърва от тях за пет минути.
