— Изглеждаш уморена. — Хари лепна една целувка на бузата на Пат и после я пусна на земята.
— Само малко.
Той погледна към сметките и цифрите.
— Мога да ти помогна.
Без да се обърне, Мери Бет отговори:
— Много ти благодаря, но след последния път, когато ми помага, не ми стигнаха шест месеца, за да оправя нещата.
— Обиждаш, а? — Той разроши косата й. — Щях да ти се разсърдя, ако не беше истина… Йон, ти предизвикваш късмета си.
— Тя приема играта прекалено на сериозно — промърмори Мери Бет. — Точно като баща си.
— Игрите са сериозно нещо — наведе се той към нея и прошепна в ухото й: — Искаш ли да поиграем?
Тя се засмя. Това бе мъжът, когото познаваше повече от двадесет години и той все още ускоряваше пулса й.
— Ще приключа сметките чак в полунощ.
— Ще ти помогна ли, ако изведа малко децата?
Усмихна му се.
— Сякаш четеш мислите ми. Ако имам поне един час тишина, може би ще намеря начин да вмъкна в бюджета тези пари за новите дрехи.
— Не казвай нищо повече. — Той се наведе и я целуна. От мястото си на пода Йон притвори очи. Родителите му постоянно се целуваха. — Направи си една услуга и махни тези лещи. Твърде дълго стоя с тях.
— Вероятно си прав. Благодаря, Хари. Може би спасяваш моя здрав разум.
— Аз те харесвам луда. — Отново я целуна. После вдигна ръце и извика: — Някой да има настроение за разходка и огромен плодов сладолед със сметана? Среща в гаража след две минути.
Мигом се вдигна врява. Разпиляха се частите на играта. Затърсиха се обувки. Бланки изхвърча с лай, а котето го последва навън. Мери Бет подаде на Пат розовото й пуловерче с апликациите и напомни на Йон да й среше косата. Той не го направи, но важното беше, че му напомни.
За десет минути къщата се изпразни. Мери Бет се наслади на тишината и отново седна зад бюрото. Утре трябваше да направят едно семейно почистване, но точно сега нямаше дори да поглежда към хаоса, който децата оставиха след себе си.
Имаше всичко, което искаше — любящ съпруг, деца, които я караха да се радва, дом със специфична атмосфера и, надяваше се, шевролет, който, няма да се подпали. Отново се наведе над сметките си и се отдаде на работата.
Половин час по-късно се сети за съвета на Хари да си махне лещите. Те бяха нейното единствено дребно удоволствие, което си бе позволила. Мразеше да носи очила. Мразеше ги от мига, в който на осем години ги сложи за пръв път. В гимназията често ходеше като сляпа из коридорите, защото отказваше да ги носи. Но като човек, който винаги е знаел какво иска и как да го постигне, едно лято си намери работа и отдели всеки спечелен цент за контактни лещи. От този момент нататък си създаде навика да ги слага, щом стане от леглото, и да ги оставя в разтвора за лещи, преди да си легне отново.
Когато четеше или се занимаваше с книжата им, очите обикновено я заболяваха след няколко часа. Тогава махаше лещите и продължаваше работата си с нос, забит в страниците. Недоволна, тя остави сметките и се качи на горния етаж, за да махне лещите за през нощта.
Мери бе много съвестна във всичко, което правеше. Почисти лещите, направи им нов разтвор и ги остави да киснат в него. Пат обичаше да рови в чекмеджето за червило, затова Мери Бет ги вдигна на горната лавица при лекарствата. Наведе се към огледалото в банята и реши да оправи грима си. Двамата с Хари с дни не бяха успели да намерят време да се любят. Но тази вечер, когато пратят децата в креватите им…
С усмивка Мери Бет се протегна за червилото си. Не обърна внимание на лаенето на кучето. Ако му се налагаше да излезе, трябваше да се постиска малко.
Джерълд натисна вратата на гаража, която водеше към кухнята, и влезе вътре. Отдавна не се бе чувствал така добре. Точно това усещане — на напрегнатост и очакване правеше живота ценен. Трябваше по-рано да го разбере. Беше все едно, че си полубог — като тези от старогръцките митове, с безсмъртен баща и смъртна майка. Героичен, безжалостен и благословен. Той наистина беше такъв. Баща му, силен и властен, изглеждаше недосегаем. Майка му беше красива… и вятърничава. А той, като техен син, можеше да почувства силата и да опознае страха. Комбинацията беше невероятна. И точно затова изпитваше съжаление и презрение към смъртните. Те минаваха в този живот като слепци, никога не разбираха колко близо до смъртта вървят или колко бързо той можеше да я предизвика.
Все повече заприличвам на баща си, мислеше си Джерълд. Все повече виждаше всичко, знаеше всичко. Скоро нямаше да има нужда от компютъра, за да му показва пътя. Той просто щеше да знае.
Навлажни устните си с език. Промъкна се през открехнатата врата, Не очакваше да има куче. Видя го, застанало в ъгъла и ръмжащо. Разбира се, че щеше да се наложи да го убие. Зъбите му проблеснаха в тъмнината в мига, когато го реши. И веднага съжали, че поради липса на време нямаше да може да опита и това. Отвори малко по-широко вратата и пристъпи вътре, когато я чу да вика:
— За бога, Бланки, стига! Господин Карлис отново ще се оплаче. — Мери Бет се приближи към задната врата. Движеше се повече по памет, не си направи труда да запали лампата. — Хайде, излизай.
От ъгъла си Бланки продължаваше да гледа към вратата на гаража и да ръмжи.
— Слушай, нямам време за теб. Искам да свърша със сметките. — Тя се приближи към него и го хвана за каишката. — Навън, Бланки. Не вярвам да се впрягаш толкова заради едно глупаво коте. Ще свикнеш с него. — Тя бутна кучето до вратата и го изтласка навън.
Смехът, който чу, смехът, изпълнен със задоволство, сякаш я сграбчи за гърлото, когато се обърна.
Тя бе всичко това, което Джерълд си мислеше, че е. Топло, мила и разбираща. Тя го чакаше, разбира се. Дори изгони кучето навън, за да не ги притеснява. Беше толкова красива с широко отворените си изплашени очи и с големия си закръглен бюст. Миришеше на хубаво. Спомни си как му казваше, че дълго и бавно се люби на поляната. Като я погледна, му се стори, че дори вижда детелини.
Искаше да я държи в ръцете си, да й позволи да направи всички нежни и гальовни неща, които обещаваше. И тогава щеше да й даде най-доброто. Върховното.
— Какво искаш? — Виждаше само сянката му, но това бе достатъчно, за да накара сърцето й да забие в гърлото.
— Всичко, което обеща, Мери Бет.
— Аз не те познавам. — „Запази спокойствие! — заповяда си тя. — Ако е дошъл да ограби къщата, да вземе каквото поиска.“ Лично щеше да му даде кристалните чаши от баба си. Благодари на Бога, че децата не са вкъщи. Благодари на Бога, че са на сигурно място. Семейство Фледспарс ги окрадоха миналата година и бяха необходими месеци, за да си вземат застраховките. Колко ли време беше минало, откакто Хари излезе? Мисълта й скачаше от едно на друго.
— Не, познаваш ме. Ти ми говореше. Говореше само на мен през всички тези нощи. Ти винаги ме разбираше. И сега най-после сме заедно. — Приближаваше към нея. Тя отстъпваше назад, докато гърбът й опря на стената. — Ще ти дам повече, отколкото можеш да си представиш. Знам как да го направя.
— Съпругът ми всеки момент ще се върне.
Той продължи да се усмихва, гледаше с невиждащ поглед, а устните му се разкривиха.
— Искам да ме съблечеш — така, както ми обеща. — Събра косата й в шепата си. Не за да я нарани, а за да се покаже твърд и непоколебим. Жените обичат мъжете да са твърди, особено деликатните жени с нежни гласове. — А сега, Мери Бет, искам ти да се съблечеш, бавно. После искам да ме докосваш навсякъде. Да направиш с мен всички тези приятни неща, които ми обеща, Мери Бет. Всички тези приятни нежни неща, които ми обеща.
Той беше дете. Дали наистина беше? Опита се да фокусира лицето му, но в стаята бе тъмно и образите бяха размазани.
— Не мога. Ти не искаш да направя това. Просто си тръгни и аз ще…
