Вдигна вежди. Със задоволство долови в гласа му нотки на раздразнение.
— Детективе, днес може би е щастливият ви ден. — Тя го хвана за ръка и слязоха на долния етаж заедно.
Щом отвори вратата, в стаята нахлуха Тес и Бен.
— Господи, Ед, не знаеш ли, че хората могат да се удавят навън. Какво, по дяволите… — Той зърна Грейс. — О, здравей!
— Здрасти! Успокой се. Оправяхме стените. Здравей, Тес! Радвам се да те видя. Не успях да ти благодаря.
— Винаги можеш да разчиташ на мен. — Тес се надигна и дръпна Ед надолу, за да го целуне по бузата. — Извинявай, Ед. Казах на Бен, че първо трябва да се обадим.
— Няма проблеми. Сядайте.
— Сигурен ли си, че тази каса ще ни издържи? — Бен помогна на жена си да седне на един кашон и извади бутилка вино. — Има ли чаши тук?
Ед взе бутилката и вдигна въпросително вежди.
— Какъв е поводът? Обикновено носиш евтино мускатово.
— Това е в знак на благодарност към теб особено сега, когато ще ставаш кръстник. — Бен взе ръката на Тес и я задържа в двете си ръце. — След седем месеца, една седмица и три дни. Повече или по-малко.
— Бебе? Ще си имате бебе? — Ед прегърна Бен през кръста и го стисна. — Добре върви, партньоре. — После взе свободната ръка на Тес, сякаш се канеше да провери пулса й. — Добре ли си?
— Чудесно. Бен едва не припадна, но аз съм добре.
— Аз едва не съм припаднал? Може би изгубих дъх за няколко минути, но не съм припаднал. Ще взема чаши. Гледай я да седи и да не става, чу ли?
— Ще ти помогна. — Грейс взе бутилката вино от Ед и последва Бен в кухнята. — Сигурно си на върха на щастието?
— Мисля, че още не мога да свикна с мисълта. Семейство. — Той започна да вади чаши, докато Грейс намери тирбушон. — Никога не бях мислил за свое семейство. И после изведнъж се появи Тес. И всичко се промени.
Грейс се взираше в бутилката, докато вадеше тапата.
— Странно как семейството прави всичко да се върти около него.
— Да. — Бен постави чашите на масата и я хвана за раменете. — Как се справяш?
— По-добре. През повечето от времето по-добре. Най-трудно ми беше да повярвам, че вече я няма и че никога повече няма да я видя.
— Знам какво изпитваш — каза Бен. Като почувства инстинктивното й отдръпване, добави: — Загубих брат си.
Тя извади тапата и едва тогава успя да вдигне поглед към него. В очите му имаше доброта. Бяха по- прочувствени, по-неспокойни и притеснени от тези на Ед, но и те като неговите бяха изпълнени с доброта.
— И как се справи?
— Много трудно. На брат ми всичко му вървеше и аз бях луд по него. Не мислехме по един и същ начин, но бяхме здраво свързани. Замина за Виетнам веднага след като завърши училище.
— Съжалявам. Сигурно е ужасно да загубиш близък човек във войната.
— Той не умря във Виетнам. Само най-доброто от него умря там. — Бен взе бутилката и започна да налива в чашите. Странно, след всичките тези години помнеше нещата толкова ясно. — Върна се съвсем друг човек — озлобял, изгубен. Отдаде се на наркотиците, но това не му помогна. — Грейс си помисли за сестра си и за шишенцата валиум, разпилени из къщата. — Трудно е да ги обвиним, че са избрали лесния път.
— Да, трудно е. Какво стана с него?
— Накрая вече не можеше без тях. И стигна до свръх доза.
— Съжалявам. Наистина съжалявам. — Сълзите й рукнаха. Сълзите, които бе успяла да преглъща с дни. — Не исках да заплача.
— Няма нищо. — Той твърде добре я разбираше. — Понякога е по-добре, като поплачеш.
— Всички казват, че разбират, но не е така. — Когато Бен я прегърна, тя продължи: — Не можеш да знаеш какво означава да загубиш частица от себе си, преди това да ти се случи. Нищо не можеш да направиш, за да се подготвиш за такова нещо, нали? И нищо не можеш да направиш след това, след като си го изпитал… Това е най-страшното от всичко безсилието. Колко време… колко време ти трябваше, за да го преодолееш?
— Ще ти кажа, когато това стане.
Тя кимна. Постоя още миг с глава, облегната на рамото му.
— Всичко, което може да направи човек, е да продължи да живее, нали?
— Точно така. След време започваш да не мислиш за това всеки ден. После нещо се случва в живота ти — нещо като Тес. И можеш да продължиш; Не забравяш, но можеш да продължиш.
Грейс се отдръпна и изтри с две ръце сълзите от лицето си.
— Благодаря.
— Ще се оправиш ли?
— Рано или късно — подсмръкна тя и успя да се усмихне. — Мисля си, че ще е скоро. Хайде да вземем чашите и да се връщаме. Днес ще празнуваме.
Глава 11
Мери Бет Морисън се беше прегърбила над месечния им бюджет и слушаше кавгата на двете по-големи деца. Неуморни са, помисли си тя и се опита да разбере къде бе надвишила разходите в магазина за храна.
— Йон, ако се разстройваш така, когато Лори влиза в твоята страна, не трябва да играеш тази игра.
— Но тя играе нечестно — оплака се Йон. — Винаги играе нечестно.
— Не е вярно.
— Вярно е.
Ако не се опитваше да намери откъде да съкрати сто долара на месец, можеше да изслуша аргументите им докрай.
— Може би ще е по-добре, ако прекратите играта и се приберете в стаите си.
Кроткият тон, с който им го каза, имаше желания ефект. Децата се успокоиха достатъчно, за да си изказват аргументите шепнешком.
Галеничето на семейството — Приси Пат, както я наричаха останалите деца по нейно желание, настояваше майка й да й оправи шнолата на косата. Патриша бе само на пет години, но си беше истинско девойче. Мери Бет остави настрана сметките и дълго се занимава с копринената й панделка. Шестгодишният й син правеше всичко възможно да предизвика друга битка между по-големият си брат и по-голямата си сестра, които се опитваха да превземат света. Телевизорът работеше, а котенцето, което имаха отскоро, фучеше срещу Бланки, техния кокер шпаньол. Беше обикновена петъчна вечер у семейство Морисън.
— Мисля, че оправих шевролета. Имаше нужда от синхронизиране.
Хари влезе в дневната, като бършеше ръце в кърпата за чинии. Мери Бет си помисли колко ли пъти му беше казвала да не разхвърля кухненските кърпи из цялата къща. Подаде си бузата за целувка. Усети аромата на одеколона му за след бръснене, който беше му подарила за рождения ден.
— Това е моят герой. Не искам да умира така!
— Успокой се, Йон — каза Хари и взе Пат на ръце. — Защо не отидем да видим как върви сега колата?
Мери Бет вдигна глава от бюрото. Идеята да излезе за малко навън я изкушаваше. Може би щяха да си купят сладолед или да поиграят с децата на миниатюрния голф. После погледна отново към сметките си.
— Трябва да привърша с това, за да мога утре сутринта да внеса парите.
