Думите й замряха, когато опъна косата й. Тя се сви от страх да не я удари. Със свободната си ръка той стисна гърлото й.
— Искаш да бъдеш заставена. Добре. — Говореше тихо, но възбудата му растеше, сграбчваше здраво сърцето му, изпълваше дробовете му. — И Дезире също искаше да бъде заставена. За мен това няма значение. Аз я обичах. Тя бе съвършена. Мисля, че и ти си съвършена, но трябва да се уверя в това. Ще те съблека. Ще те докосна.
Когато премести ръката си от гърлото към гърдите й, тя пое въздух, за да извика:
— Не го прави!
Пръстите му жестоко се впиха в нея. Гласът му се промени. Сега в него се прокрадна стенание, което я изплаши много повече, отколкото когато даваше заповеди.
— Не искам да крещиш. Не искам това. Ще те нараня, ако го направиш. Харесваше ми да слушам как крещи Роксана, но не искам ти да крещиш, Роксана беше уличница, разбираш ли?
— Да. — Трябваше да му каже всичко, което искаше да чуе. — Да. Разбирам.
— Но ти не си уличница. Ти и Дезире сте различни. Знам го от мига, в който те чух.
Отново беше се успокоил. Спокоен, въпреки че бе твърд като камък й се опитваше да се освободи от джинсите си.
— Сега искам да ми говориш, докато го правя. Приказвай ми, както го правеше преди.
— Не разбирам. — В гърдите й се надигнаха злоба и яд, когато той се притисна към нея. Господи, не можеше да направи това! Не може да е истина. Тя искаше Хари. Искаше своите дечица… — Не те познавам. Ти си сбъркал.
Той отпусна ръката си между краката й. Наслаждаваше се на това как тя се изви и изскимтя. Бе готова за него, влажна и готова.
— Този път ще го направя по-различно. Няма да бързам. Искам да ми покажеш някои неща, да направиш някои неща, а после, когато свърша, ще бъде по-добре, отколкото при другите. Пипни ме, Мери Бет. Другите не го направиха.
Тя плачеше и се мразеше за това. Това бе нейната къща, нейният дом и тя нямаше да се остави да бъде изнасилена по този начин. Протегна ръка към него и изчака, докато започне да пъшка. В отчаянието си тя го сръга с лакът в стомаха и побягна. Той я сграбчи за косата и жестоко я разтресе, докато притисна ръката й в топката на вратата на кухненското шкафче. В този момент тя знаеше, че ще я убие.
— Ти ме излъга. Ти си лъжкиня и курва като останалите. И аз ще се отнеса с теб, както се отнесох с тях.
Сълзите го разтърсваха. Удари я с опакото на ръката си. Устната й се разцепи. Вкусът на собствената й кръв я накара да се стегне.
Нямаше да умре по този начин. Не и в собствената си кухня. Нямаше да остави съпруга и децата си сами. Изпищя, издра с нокти лицето му, той се сви, а тя успя да се отскубне и да хукне към отворената врата. Беше решила да се бори за живота си, но и Бланки искаше да се представи като герой.
Малкото куче имаше остри зъби. С ожесточение то ги използва и здраво захапа ръката на Джерълд. Ревящ от болка, той успя да изрита кучето настрани, но когато се обърна, се озова срещу един голям кухненски нож.
— Махай се от къщата ми! — Мери Бет държеше ножа с двете си ръце. Беше прекалено замаяна, за да се изненада от своята решителност да го използва, ако той направеше само една крачка към нея.
Бланки успя да захапе нападателя за крака. Щом премина замайването й, отново го чу.
— Кучка — съскаше Джерълд, като се отдалечаваше към вратата. Никоя от тях не беше го наранявала. Болеше го лицето, а кракът му… чувстваше топлата лепкава кръв да се стича по джинсите му. Щеше да си плати за това. Всички щяха да си платят. — Лъжливи курви. Всички сте лъжливи курви! Аз исках само да ти дам това, което желаеше. Щях да бъда добър с теб.
В гласа му отново се долови стенание, което я накара да изтръпне. Звучеше като глас на малко, зло дете, което си е счупило любимата играчка.
— Щях да ти дам най-доброто. Следващия път ще ви накарам всички да страдате.
Когато Хари се прибра с децата след двадесет минути, Мери Бет все още седеше до кухненската маса, все още държеше ножа в ръцете си и гледаше към вратата на гаража.
— Вино за всички, освен за бъдещата майка.
Грейс поднасяше чашите, които Бен пълнеше.
— За теб има някакъв сок, Тес. Един господ знае от какво е. Човек никога не може да познае при Ед.
— Папая — промърмори Ед, докато Тес внимателно опитваше.
— Тогава да вдигнем тост. — Грейс вдигна чашата си за наздравица. — За новото начало и продължението му.
Чашите звъннаха.
— Е, кога най-после ще поставиш тук някакви мебели? Не можеш вечно да живееш на строителна площадка — каза Бен, като седна на крайчеца на касата до Тес.
— Това е въпрос на степенуване. Наред са стените в спалнята. — Ед отпи от виното и погледна към партньора си. — Какво ще правиш утре?
— Зает съм — незабавно отговори Бен. — Имам… да чистя зеленчуци. Не мога да карам Тес да се занимава с домакинска работа в това състояние.
— Ще го запомня — каза Тес и отново отпи от сока си. — Впрочем аз утре трябва да се отбия в клиниката и мога да те оставя тук.
Бен кисело я погледна.
— Благодаря… Ед, не мислиш ли, че Тес трябва да остави за малко работата си? Да си вземе почивка или нещо такова?
Ед се облегна по-удобно и каза:
— Обикновено активният ум и тренираното тяло са по-здравословни за майката и бебето. Проучванията сред акушерките през последните десет години показват…
— По дяволите! — прекъсна го Бен. — Аз ти зададох прост въпрос. Какво мислиш, Грейс? Като жена не смяташ ли, че бъдещата майка трябва да се грижи повече за себе си.
Без да обръща внимание на праха, Грейс седна на пода в индуски стил.
— Зависи.
— От какво?
— Дали няма да умре от отегчение. Аз бих умряла. Е, ако трябваше да участва в Бостонския маратон, тогава и дума не можеше да става. Мислиш ли да участваш в него, Тес?
— Не, смятах първо да се включа в нещо на местно ниво.
— Разумно е — реши Грейс. — Тя е разумна жена. А вие двамата сте — каза тя на Бен — Типични.
— Типични какво?
— Типични мъже. Което при подобни обстоятелства ви прави презагрижени и е добре. Мило е. Сигурна съм, че като жена и психолог Тес ще успее да се възползва от това в бъдещите седем месеца, една седмица и три дни.
Тя взе бутилката вино и сипа още в чашата на Бен.
— Благодаря.
Грейс му се усмихна над ръба на своята чаша.
— Харесваш ми, детектив Парис.
Той се ухили, наведе се и се чукна с нея.
— И ти ми харесваш, Грейс. — Погледна към Ед, когато телефонът иззвъня, и му каза: — След като се обадиш, мини през кухнята и виж дали имаш нещо за ядене, което да не е зелено.
— Амин! — промърмори Грейс към чашата си. Погледна през рамо и продължи: — Не можете да си представите какво ядох миналата вечер. Задушен артишок.
— Моля! — Бен потрепери. — Не, не, докато съм жив.
— Всъщност те не бяха толкова лоши, колкото си мислех. Винаги ли е бил такъв? Да яде корени и други такива?
