— Този мъж не е вкусвал хамбургери от години. Това е страхотно.
— Но мило — добави Грейс и се усмихна в чашата си точно така, както Тес очакваше да го направи.
— Съжалявам — започна Ед, като се върна в стаята. — Имаме повикване.
— Господи, човек няма ли право да празнува за бъдещото си бебе! — възкликна Бен, но автоматически остави питието си.
— В Монгомери Каунти е.
— Извън нашия район. Но какво искат тогава от нас?
Ед погледна към Грейс.
— Опит за изнасилване. Прилича на нашия човек.
— О-о, господи! — Грейс скочи на крака, така че чашата се разплиска по ръката й.
Тес се изправи със съпруга си.
— Ед… жертвата?
— Шокирана е, но е жива. Успяла е да се добере до кухненския нож. Пред него и домашното им куче той е избрал бягството.
— Дай ми адреса. Ще закарам Тес и ще дойда.
— Ще дойда с вас. — Преди Бен да успее да се противопостави, жена му го хвана за ръка. — Мога да помогна. Не само на вас, но и на жертвата. Знам как да се справя. И освен това тя ще се чувства по- спокойно да поговори за това с жена.
— Тес е права. — Ед отиде до гардероба в хола и взе пистолета си. Грейс за пръв път го виждаше с оръжие. Опита се да си представи, че този мъж е същият, който я носеше на ръце в дъжда. — Това е първата жена, която е нападнал и е останала жива. Тес може би по-лесно ще я накара да говори.
Облече сакото си върху колана с кобура. Продължителният и замислен поглед на Грейс към пистолета му не убегна от неговото внимание.
— Съжалявам, Грейс, но не знам колко ще се забавя.
— Аз също искам да дойда. Ще поговоря с нея.
— Това е невъзможно. Не може! — повтори той, като я хвана за раменете, когато се опита да мине покрай него. — Това няма да ти помогне, а за нея ще бъде по-трудно, Грейс! — Тя беше вдигнала предизвикателно брадичката си. Ед я задържа и изчака, докато го погледне в очите. — Тя е ужасно изплашена. Помисли за това. Няма нужда от много хора наоколо си, още повече от човек, който би й напомнил какво е можело да й се случи. Дори и да наруша правилата, идването ти няма да помогне.
Знаеше, че е прав и я беше яд.
— Няма да си отида у дома, докато не си дойдеш и не ми разкажеш всичко. Искам да знам как изглежда. Искам да нарисувам картината в мислите си.
Не му хареса начинът, по който тя произнесе последните думи. Отмъщението винаги наранява тези, които го искат.
— Ще ти кажа това, което мога. Но може да се забавя.
— Ще те чакам. — Тя кръстоса ръце. — Ще те чакам тук.
Той се наведе и я целуна.
— Заключи вратата.
Мери Бет не искаше да пие успокоителни хапчета. Винаги бе изпитвала болезнен страх от лекарства. Никога не беше вземала нещо по-силно от аспирин. Дължеше тумбеста чаша с бренди, което двамата с Хари пазеха за специални гости.
Щом разбра какво се е случило, Хари изпрати децата у съседката. Сега седеше колкото бе възможно по-близо до жена си. С едната си ръка я прегръщаше през кръста, а с другата я галеше докъдето стигаше.
Винаги беше знаел, че я обича, но до тази вечер не бе осъзнал, че тя е началото и краят на неговия свят.
— Ние вече разказахме всичко на полицията — каза той на Ед, когато детективът му показа полицейската си карта. — Колко пъти трябва да отговаряме на едни и същи въпроси? Стига го е изживявала отново и отново.
— Съжалявам, господин Морисън. Ще направим всичко възможно да не е толкова мъчително за нея.
— Това, което трябва да направите, е да хванете това копеле. Нали за това сте ченгета. За това ви плащат.
— Хари, моля те.
— Съжалявам, скъпа. — Тонът му се промени, когато се обърна към жена си. Беше му по-трудно да гледа посинялото място на лицето й, отколкото да мисли за това, което е можело да се случи. Белегът беше голям, истински. Не беше само кошмар. — Не си длъжна да говориш повече, ако не искаш.
— Имаме само няколко въпроса. — Бен се отпусна на стола, като се надяваше, че както е седнал, ще ги смущава по-малко. — Повярвайте ми, господин Морисън, и ние искаме да го заловим. Затова се нуждаем от помощта ви.
— Как щяхте да се чувствате, по дяволите, ако това беше вашата съпруга? — озъби се Хари. — Ако знаех откъде да започна, щях сам да го намеря.
— Това е съпругата ми. — Бен говореше тихо и спокойно, като посочи Тес. — И знам точно как се чувствате.
— Госпожо Морисън. — Вместо да седне, Тес се наведе над дивана. — Може би ще се почувствате по- добре, ако поприказвате с мен. Аз съм лекар.
— Нямам нужда от лекар. — Мери Бет погледна към чашата с бренди, сякаш изненадана, че я вижда в ръцете си. — Той… опита се, но не можа.
— Не ви е изнасилил — внимателно продължи Тес, — но това не означава, че не се е отнесъл жестоко с вас и не сте изплашена. Да задържите в себе си гнева, страха, срама… — Видя, че последната дума е на място и спря за момент. — Ако таите всичко в себе си, то само ще ви нарани още. Има места, където може да отидете, и хора, с които може да поговорите. Хора, които са преминали през същото изпитание. Те знаят какво чувствате и какво чувства съпругът ви сега.
— Но това е моят дом. — За пръв път Мери Бет заплака. Сълзите изпълваха очите й и се стичаха по лицето й, големи и горещи. — Изглежда много по-жестоко, защото беше в моя дом. През цялото време си мислех какво ще стане, ако децата се върнат. Какво може да им стори… И после… — Тес пое от ръцете й чашата, когато те неудържимо затрепериха. — През цялото време се опитвах да се убедя, че това е само лош сън, че не е действителност. Той каза, че ме познава. Наричаше ме по име. Но аз не знам кой е. Искаше да ме изнасили. Той… ме опипа, Хари!
Обърна лице към него, притисна го към рамото му и захълца.
— О, скъпа, той няма вече да те нарани. — Мъжът й нежно галеше косата й, но в погледа му имаше омраза и болка. — Сега вече си в безопасност. Никой няма да ти стори нищо лошо. По дяволите, не виждате ли какво правите с нея!
— Господин Морисън. — Ед не беше сигурен как да започне. Гневът на този съпруг и баща беше справедлив. Самият той изпитваше ярост, но като полицай не можеше да си позволи тя да го заслепи. Но все пак го разбираше и затова реши да говори направо. — Имаме основание да вярваме, че вашата съпруга тази вечер все пак е имала късмет. Нейният нападател на два пъти е нападал жени, но те не са вече сред нас.
— Правил го е и преди? — Сълзите все още се стичаха по лицето на Мери Бет, но тя се обърна към Ед. — Сигурен ли сте? — Дишането й се учести, но Ед виждаше, че се опитва да се стегне. — Ясно! Но аз вече казах на другите полицаи какво се случи. Не ми се иска отново да преживявам всичко това.
— Няма да е нужно — увери я Бен. Ще се опитате ли заедно с един полицейски служител да нарисувате портрета му?
— Не го видях много добре. — Тя с благодарност пое подадената от Тес чаша с бренди. — В кухнята беше тъмно, а и си бях махнала контактните лещи. Очертанията бяха неясни.
— Ще се изненадате, като поработите с полицая и установите колко неща сте забелязали. — Ед извади
